Свещеникът споменал, че в Евангелията се разказва как Христос завел трима от апостолите на върха на една планина, където се преобразил в истинско сияние. Дрехите му станали блестящи като слънцето. Светлината била така ослепителна, че апостолите паднали на земята, свеждайки очи от страх. Когато най-сетне отново вдигнали поглед, Исус пак бил възвърнал човешкия си облик.
„Станете — казал им той. — Не се страхувайте. Не казвайте на другите за това видение“.
Пасторът бил използвал този пасаж, за да обясни колко прекрасен, колко бляскав и омаен ще бъде раят. Това обаче се сторило напълно безсмислено на Едуард. Как би могло нещо да е едновременно прекрасно и ужасяващо? Според него раят би трябвало да кара човек да се втурне към него, а не да падне от страх на земята.
Тази история за ослепителната светлина на Христос накарала Едуард да сънува кошмари — може би защото я се преплитала с разказа на майка му за светлините и изчезването на баща му. През следващите години той често мислел за нея. След смъртта на майка му дори говорил с пастора за това, макар че божият служител явно не разбрал гледната му точка, според която не е толкова лесно да се определи разликата между доброто и злото, ако видението на доброто е уплашило апостолите, възможно ли е видението на злото да ги примами да тръгнат към него? Това би било логично, защото злото е блазнещо. Но в нормалния свят не трябвало ли злото да е ужасяващо, а доброто — примамливо? Защо всичко било наопаки?
— Това е начинът, по който Бог ни подлага на изпитание — отговорил пасторът.
— Но защо трябва да бъдем подлагани на изпитание?
— Защото нашите праотци са били изпитани и са се провалили. Ние сме техните низвергнати деца. Нужно е да докажем, че няма да повторим техния грях.
— Изборът би трябвало да е ясен — настоял Едуард. — Тази история само ме учи, че е трудно да се разбере разликата. Ако Христос е показал на апостолите видение на рая, не трябва ли той да е бил толкова прекрасен, че Исус да ги накара да се втурнат и да разпространят тази новина? Защо им е наредил да запазят това в тайна?
— В пасажа не е казано ясно.
— А какво мислите за тази теория, преподобни? Ами ако раят е толкова сияен, че е направо ужасяващ? Може би хората не трябва да знаят какво представлява той в действителност, докато не стигнат накрая там и е твърде късно да се върнат.
— Ще се моля за душата ти.
Сега ослепителният блясък на светлините уплашил Едуард толкова, колкото божественото сияние на Христос било уплашило апостолите. Казал си, че реакцията му е погрешна, че би трябвало да е запленен от блещукащата красота, която най-сетне виждал.
„Изминах целия този път и толкова упорито се опитвах да ви видя“.
„Вие сте прекрасни. Аз би трябвало да съм изпълнен с благоговение“.
„Може би страхът ми е признак за това колко наистина добри са светлините“ — помислил си той. Ала после бил обхванат от нещо повече от благоговение.
Светлините се променили. Между тях внезапно се завихрили облаците на най-тъмната гръмотевична буря. Във вътрешността им започнали да проблясват светкавици. Гръмотевици проглушили ушите му и той видял сред облаците една фигура — млад мъж в униформа, който изглеждал като снимките на баща му, които Едуард бил виждал. Мъжът протегнал ръка, подканяйки го да влезе сред облаците и да отиде при него.
Младежът изпищял. Обърнал се и побягнал.
Без да си дава сметка, той се втурнал покрай летището, което баща му бил построил преди години и откъдето бил излитал безброй пъти. Спънал се, паднал на камъните и си ударил брадата. Скочил отново на крака и затичал още по-бързо.
Чул вой и осъзнал, че той идва от него и не може да спре да крещи.
Следващото нещо, което видял, били хората около него, които го сграбчили, опитвайки се да го успокоят. Бил тичал по целия път до града и бил толкова обезумял, че не си давал сметка колко далече е стигнал. Стоял насред главната улица, заобиколен от жителите на Ростов, повечето от които били по нощници и пижами и държали фенери или електрически фенерчета.
— Едуард, какво става? — попитал го разтревожено дядо му. — Какво се е случило с теб?