— Оооблаци. Сссветкавици — изпелтечил младежът.
— За какво говори той? — попитал някой. — Вижте звездите. Небето е съвършено ясно.
— Светлини. Облаци в светлините.
— Мирише ми на уиски.
— Гръмотевица. Видях мъж сред облаците.
— Целият вони.
— Баща ми.
— Виж кръвта по брадичката му. Толкова е пиян, че е паднал.
— Едуард, откъде взе уискито? — попитал дядо му.
— Дддоброто е ужасяващо — пелтечел младежът. — Тттолкова ярко…
— Твърде пиян е, за да разбира.
— Къде е пикапът ми, Едуард? Разби ли го? — упорито разпитвал дядо му.
— Злото изглежда приветливо — говорел несвързано младежът.
Дядо му го разтърсил.
— Отговори ми! Къде е пикапът ми?
— Е, имам и по-добри неща за вършене, вместо да си губя нощния сън заради някакъв пияница — заявил някой. — Хайде, Сара. Да се връщаме в леглото.
— Видях баща ми — настоявал Едуард.
— По дяволите, Едуард, просто бъди честен и ми кажи дали си разбил пикапа ми.
На следващата сутрин младежът отишъл пеша до мястото, където бил оставил пикапа, — близо до старото летище. Дълго време се взирал към южния хоризонт. Толкова пиян ли е бил, че е халюцинирал?
Не, не му се вярвало. Бил убеден, че ефектът от уискито отдавна бил отминал по времето, когато видял светлините.
„Не бях пиян, когато това се случи. Знам го. Знам какво видях“.
Запалил двигателя на пикапа, закарал го до града, паркирал пред галантерийния магазин и изминал на стоп тристате километра до Ел Пасо, където постъпил в армията.
От този момент той имал една амбиция — да прочете докладите, написани от баща му за светлините. Едуард не се съмнявал, че трудно ще се добере до тях, но бил сигурен в нещо друго — че синът на уважаван първокласен пилот от Първата световна война бързо ще напредне във военната кариера.
Правилно бил преценил. Оказало се, че много видни офицери са служили с баща му по време на експедицията в Мексико и по-късно във Франция и Германия. През 1942 година, след Пърл Харбър и влизането на Америка във Втората световна война, Едуард бързо се издигнал до чин капитан във военното разузнаване — подразделение, към което се бил стремил, защото му давало най-добрата възможност да научи къде се намират докладите на баща му.
В един дъждовен октомврийски следобед, след като бил търсил във Вашингтон и в гарнизонния град Сан Франциско, Едуард открил следи, които го отвели обратно във Форт Блис, Ел Пасо. От един разкъсан кашон в мухлясала метална барака, пълна със стотици подобни, отдавна забравени кашони, измъкнал книжа, писани от баща му преди двадесет и четири години.
Те били пожълтели. Печатният текст бил избледнял. Мастиленият подпис на баща му от син бил станал кафяв.
Едуард прочел докладите, после ги прочел отново. И отново. Те били показателни, особено частта, в която баща му твърдял, че светлините са станали причина кадетите пилоти да се нападат едни други при нощните тренировъчни полети. Баща му бил убеден, че по някакъв начин тези светлини можели да бъдат използвани като оръжие.
64.
Към дясната ръка на Анита бе включена система. Тръбички, излизащи от кислородна бутилка, бяха пъхнати в ноздрите й. Зад нея пиукащ монитор показваше пулса, кръвното налягане и сърдечния й ритъм.
— Лекарите казаха, че се нуждаеш от операция, но ще се оправиш — успокои я Брент, който седеше до леглото й.
Тя успя да кимне и леко повдигна клепачи, опитвайки с мъка да го види. Тъмната й кожа вече не беше чак толкова бледа.
— Куршумът е счупил ръката ти — продължи Лофт. — Лекарят каза, че затова болката е толкова силна. Костта трябва да бъде наместена.
Анита пак успя леко да кимне.
— Сега ще те откарат в операционната — обясни Брент. — Когато излезеш от упойката, аз ще бъда тук. Това може да не е най-вълнуващото обещание. Може би съм последният човек, когото искаш да видиш. Въпреки това, харесва ли ти или не, когато се събудиш, аз ще бъда тук.
Младата жена се помъчи да вдигне здравата си ръка.
— Пази си силите — рече Лофт.
Тя посегна немощно към ръката му.
Брент стисна дланта й.
— Днес се справи страхотно — каза й той. — Не спря да опитваш. Не се предаде. Обещавам ти, ще спечелиш наградата „Еми“. Заслужаваш я.
Ръката й се отпусна. След като я вдигна внимателно на леглото, Лофт чу стъпки зад гърба си. Влязоха две сестри, готови да я откарат в операционната.