Видя аквариум, пълен с полюшващи се растения и макет на отломка от потънал кораб. Само че растенията всъщност бяха сепии с приличащи на папрат пипала, а част от корабната отломка се оказа съставена от други сепии, които се бяха маскирали хитро, за да се слеят с околната среда.
Баща му сочеше нови и нови сепии, а майка му, която щеше да умре от рак след по-малко от година, се усмихваше, защото съпругът й и синът й се разбираха толкова добре.
И тогава Дан чу един глас, който се извиси над бученето на вятъра. Беше гласът на баща му.
„Понякога трябва да се научим да гледаме по друг начин“.
Двигателят спря.
Жълтата светлина изчезна.
И той внезапно се озова сред тъмнина, заслепен от остатъчния отблясък на светлината, който танцуваше пред очите му. Пейдж напрегна очи, опитвайки се отчаяно да види небето. И изпита облекчение, когато разбра, че разликата между светлината на звездите и луната над него и мрака отдолу е достатъчна, за да проумее къде се намира хоризонтът.
Земята право напред изглеждаше малко по-тъмна от зоните около нея. И неравна.
Дан осъзна паникьосано, че докато се е опитвал да избяга от преследващата ги светлина, е изгубил ориентация и е насочил самолета към Лошата земя. Тишината беше ужасяваща. Обикновено чуваше през слушалките си приглушения шум на двигателя, който звучеше като тихо бръмчене. Сега обаче не чуваше нищо.
Контролното табло беше тъмно. Радиостанцията мълчеше.
Баща му беше повтарял многократно какво да прави, в случай че моторът откаже. Първо трябваше да остави самолета на безмоторно летене. При скорост от шестдесет и пет възела в час чесната щеше да губи по 300 метра височина на всеки 2700 метра. На теория това щеше да му даде достатъчно време да избере място за аварийно кацане — в най-добрия случай поле или шосе. Ако беше ден, щеше да вижда местността, над която лети, но в мрака нямаше как да разбере дали тъмното петно под него е тревиста зона, скали или пропаст.
В случая луната и звездите му помагаха да различи тъмните издатини на Лошата земя от равния терен около тях. Пейдж остави чесната да лети безмоторно със скорост, която по грубите му изчисления не надвишаваше шейсет и пет възела. Понеже скоростомерът не се виждаше, трябваше да разчита на усещането си за самолета, на хилядите часове преценка на това как се държи машината при различна скорост.
Продължиха да падат.
— Тори, увери се, че коланът на седалката ти е стегнат! И отвори вратата си точно преди да кацнем! Сблъсъкът със земята може да изкриви корпуса и да блокира отварянето!
Реши, че няма смисъл да добавя „и да се озовеш вътре като в капан“.
За да сведе до минимум възможността за пожар, Дан изключи системата за автоматично подаване на горивото. Колкото повече се приближаваха до земята, толкова по-силно напрягаше очи да различи неравния терен на Лошата земя.
Тори също го видя.
— Ще го избегнем ли?
— Такъв е планът.
— Дяволски добър план.
Самолетът се снижи още повече. Времето се разтегна. Всяка минута им се струваше като вечност.
— Имам чувството, че кожата ми гори — каза Тори.
Пейдж се намръщи и пипна бузата си.
— И аз.
— Видях баща ми — рече тя.
— Какво?
— Когато светлината се завъртя около нас, видях баща ми. Бях малко момиченце. Той ме влачеше към колата. Аз го ударих и се опитах да избягам, за да гледам светлините.
— Аз пък видях моя баща.
Тъмната земя започна да се приближава още по-бързо.
— Обичам те — каза Тори.
— И аз те обичам.
Късовете застинала лава се уголемиха пред очите им.
— Дръж се!
Докато се плъзгаха над Лошата земя, на Пейдж му се стори, че единият колесник се удари в нещо. После неравният тъмен терен внезапно изчезна и на негово място се появи пасище. Той стисна зъби — не знаеше дали чесната няма да връхлети върху камъни или ограда, които да счупят колесниците и да подхвърлят нагоре носа на машината.
Изведнъж осъзна, че се намират над старото военно летище. Въпреки това продължи да отлага приземяването — не само защото искаше да кацнат по-меко, а и защото, докато бяха във въздуха, нямаше опасност да умрат.
Не можеше да спре да мисли за неизбухналите бомби, които се намираха някъде под тях.