12.
Подът беше от изтъркан тъмен мрамор. Отляво имаше врата с прозорец от матирано стъкло, върху който пишеше с черни букви „Полицейско управление“.
Вътре имаше гише, зад което седеше възрастна жена с кожен елек. Тя вдигна поглед към него и се усмихна.
— Какво обичате, господине?
— Казвам се Дан Пейдж. Началник Костиган ме очаква. Имаме уговорка за пет часа.
— И пристигате точно навреме — обади се дрезгав глас.
Пейдж го беше чул тази сутрин по телефона. Той се обърна към вратата на някаква канцелария и видя дългурест мъж, който беше вперил очи в него. Лицето му беше изпито и сбръчкано, със сива като на дългогодишен пушач кожа. Имаше мустаци и малък белег на брадичката. Прошарената му коса беше късо подстригана. Униформата му беше светлокафява. И въпреки че на колана му висеше модерен „Глок“, Дан изобщо не се изненада, като видя, че носи каубойски ботуши.
— Понеже ме питахте дали имаме летище, помолих Хари да се оглежда за вас. Той се обади да ми каже, че сте пристигнали. Имате собствен самолет?
— „Чесна 172“.
— Самолетите ме изнервят. — Костиган махна към кабинета си. — Влизайте.
Те се здрависаха и Пейдж прекрачи прага.
— За пръв път чувам за полицейски служител, който може да си позволи самолет. — Възрастният мъж се разположи зад старомодно дървено бюро. Въртящият се стол изскърца шумно под тежестта му.
— Наследих го от баща ми. Той беше механик от военновъздушните сили. Вижте, надявам се, че нямате нищо против да прескочим тези празни приказки. Искам да знам какво става със съпругата ми. Казахте, че един от заместниците ви е намерил колата й рано тази сутрин. — Дан направи всичко възможно да сдържи емоциите си.
— Да, сър. Край един път. До наблюдателната платформа, ако трябва да бъда по-точен.
— Наблюдателната платформа ли?
— Това е едно от нещата, които е по-добре да видите със собствените си очи, вместо да ви ги обяснявам.
Пейдж зачака, ала мъжът не каза нищо друго.
— Вижте, нищичко не разбирам — рече остро той. — Сигурен ли сте, че жена ми не е ранена?
— Напълно.
— И е съвсем сама?
— Сама е. Отседнала е в един тукашен мотел, „Трейлс Енд“. Ще ви заведа при нея, когато приключим. — Костиган се наведе напред, като го гледаше изучаващо. — От колко време сте полицай?
— От петнайсет години.
Началникът се втренчи в едно място от дясната страна на колана на Дан, където кожата бе изтъркана от честото носене на кобур.
— Когато не съм с оръжието си, винаги се чувствам неспокоен. Вие взехте ли вашето?
— Познавате ли полицай, който оставя пистолета си вкъщи? — присви очи Дан.
Костиган продължаваше да го гледа изпитателно.
— В случая не става дума за служебния ми пистолет, а за лично оръжие — продължи Дан. — Имам разрешително, което важи и за Тексас, и за Ню Мексико.
— Познавам закона, господин Пейдж. Но вие не отговорихте на въпроса ми.
— Пистолетът е в куфара ми, а той е заключен в колата, която взех под наем. Защо питате?
— При сегашните обстоятелства мисля, че ще е най-добре да го оставите там.
— При сегашните обстоятелства? — повтори объркано Дан, после разбра какво имаше предвид Костиган. — Исусе, нали не мислите, че представлявам заплаха за жена си?
— Домашните кавги стават опасни, когато са намесени оръжия.
— Но това не е домашен скандал. — Пейдж се помъчи да не повишава глас.
— Наистина ли? Тогава защо ме попитахте дали е сама? И защо е казала на майка си, че ще я посети в Сан Антонио, а не е казала на вас, че заминава?
За момент Дан остана безмълвен. Не знаеше какво да отговори. После разпери безпомощно ръце и отрони възможно най-спокойно:
— Добре, истината е, че и аз нямам никакво обяснение. Не знам защо е заминала, без да ми каже нищо, нито какво търси тук, в Ростов.
— Защо е тук… Ще разберете довечера. Колкото до това какво става между вас двамата…
— Обещахте, че ще ме заведете при нея. — Пейдж се изправи. — Губим време. Да вървим.
— Разговорът ни още не е приключил. Седнете. Ще ви разкажа една история.