„Нещастните копелета отвън…“
Лампите угаснаха. И Рейли се озова в най-непрогледния мрак, в който някога беше попадал.
„Тук съм в безопасност. Само това е от значение. На сутринта ще разполагам с всичката светлина, която искам“.
„Заспивай“.
Щом полковникът положи глава на бюрото си и затвори очи, видя въображаеми светли точици от вътрешната страна на клепачите си — номер на мозъка. Той отвори очи и мракът му се стори още по-плътен.
Слабото бучене в ушите му го разтревожи, ала после реши, че е нормално да го чува, след като е изолирал всички звуци от околната среда.
„То е там през цялото време. Но винаги е заглушено от други звуци“.
„Въпреки това…“
„Възможно ли е да чувам светлините?“
Не, не можеше да си позволи да се паникьосва.
„Мисли за нещо друго!“
„Например?“
Но отговорът дойде от само себе си.
„За дядо ми“.
77.
Едуард Рейли никога не се възстанови от травмите, които беше преживял във въздушната база край Ростов на 16 юли 1945 година. Офицерите, които трябваше да пишат доклади за разузнавателната служба на армията, бяха облекчени. Един мъж в постоянно състояние на кататония нямаше как да разкаже на никого за оръжието за масово унищожение, което можеше да се окаже по-мощно от атомна бомба.
След зашеметяващия успех на проекта на Опенхаймер президентът и военните решиха, че няма смисъл да разработват резервно оръжие, още повече че принципът на действието му беше толкова неразбираем и така разрушително непредсказуем.
И ненадежден. Светлините се появиха отново чак след два месеца, като блещукаха едва-едва.
Безусловната капитулация на Япония засили още повече решението им. Едно супер оръжие беше напълно достатъчно, за да се контролира съдбата на света. Но после Съветският съюз създаде своя собствена атомна бомба и ядрената надпревара избуха с пълна сила, а проучването край Ростов беше дълбоко погребано и забравено.
Едуард Рейли прекара следващите двадесет и пет години в една военна психиатрична клиника, посещаван всеки ден от съпругата си, за която се бе оженил по време на службата си в Сан Франциско през 1939 година. Синът им беше кръстен Робърт. Жената на Рейли беше ревностна католичка, затова отказа да се омъжи повторно. За да го направи, първо трябваше да се разведе със съпруга си, а тя вярваше, че един развод ще обрече душата й на вечни мъки.
През 1970 година растящите разходи по войната във Виетнам принудиха американските военни да спрат безплатните медицински грижи за служители, чието лечение датира от Първата и от Втората световна война. Съпругата на Едуард го премести от болницата в апартамента си, за да осмисли живота си, като го посвети на грижи за него.
По това време синът им беше на двадесет и девет години и имаше на свой ред син на име Уорън. Докато растеше, Уорън посещаваше периодично дядо си и беше едновременно ужасен и запленен от белобрадия старец, който седеше неподвижно в един люлеещ се стол във всекидневната, винаги облечен в пижама и халат и винаги гледащ телевизия, въпреки че никой не можеше да каже със сигурност дали разбира нещо от това, което вижда.
Когато Уорън стана на тринадесет, баба му почина от инсулт. На погребението всички говореха, че е била светица. Той никога не забрави колко оживено обсъждаха родителите му какво да правят със „стареца“, както наричаха дядо му.
— Няма къде да го сложим — настояваше майка му, докато баща му — административен офицер от армията — отвръщаше, че нямали достатъчно пари, за да го настанят в старчески дом.
Накрая дядото дойде да живее в малката им квартира във Форт Браг, а на Уорън се падна отговорността да се грижи за него след училище, докато майка му е на почасова работа в магазина на военната база. Уорън нямаше нищо против. Беше му позволено да си кани приятели вкъщи, а те също бяха запленени от сбръчкания, смален, белокос и белобрад старец. Той просто си седеше в стола и гледаше това, което самите те искаха да гледат по телевизията.
Едуард никога не се движеше сам, но можеше да върви, ако някой го подкрепя, и можеше да дъвче, ако някой сложи храна в устата му. Справяше се добре и с ходенето до тоалетна. Всичко, което се искаше от Уорън, беше да го води там на всеки два часа, да смъкне долнището на пижамата му, да му помогне да седне върху тоалетната чиния и да се върне пет минути по-късно. Понякога се налагаше да му бърше задника с помощта на влажна четка. Беше отвратително, разбира се, но момчето откри, че може да свикне с много неща, след като неговият баща му купуваше по една нова видеоигра всяка седмица.