— Не казвам, че е стигнал до там. Казвам само, че се обзалагам, че е тръгнал към Ростов.
Полицията изпрати бюлетин за изчезнал човек в Джорджия, Алабама, Мисисипи и Луизиана, във всички щати между Северна Каролина, където се намираше Форт Браг, и Западен Тексас.
Три дни по-късно им се обади началникът на полицията в Ростов. Да, дядото на Уорън бил успял да стигне до там. Намерили го при старото летище.
Бил мъртъв.
78.
Рейли усети, че бюрото под главата му се тресе. Той се изправи в тъмнината. Температурата в стаята се беше повишила достатъчно, за да започне да се поти.
„Естествено, че ще се повиши — помисли си полковникът. — Генераторът се повреди. Климатичната инсталация е спряла да работи“.
„Но ако е така, тогава помпата, която вкарва и изкарва въздух, също е спряла да работи — осъзна той. — И кислородът в това помещение е единственият, с който разполагам“.
Тъмнината го караше да си представя, че стаята е по-малка, отколкото беше в действителност.
„Спокойно. Дишай бавно и плитко. Има достатъчно въздух“.
Бученето в ушите му продължаваше, а тапите в тях го изнервяха допълнително. Шумоизолиращите слушалки стягаха главата му. Изпод тях капеше пот. Рейли я избърса с ръце.
Мъчеше го жажда. Трябваше да сложи бутилки с вода върху бюрото, докато лампата все още мъждукаше.
Когато се изправи, столът му изскърца отчетливо в мрака. Той се обърна наляво, протегна ръце и тръгна бавно, като плъзгаше крака по пода и опипваше празното пространство. Изведнъж, по-скоро, отколкото бе очаквал, пръстите му докоснаха гладкия метал на шкафа.
„Никакъв проблем“.
Бутилките с вода бяха в най-горното чекмедже. Полковникът бръкна в него и извади три бутилки, които притисна към тялото си с лявата си ръка. После взе с дясната две енергийни десертчета и се затътри обратно към бюрото.
Блъсна се в някакъв остър ръб. Като ругаеше, Рейли остави бързо нещата, които носеше, върху плота на бюрото и започна да разтрива бедрото си. Носът му потече от влажния въздух. Той го избърса с една носна кърпичка, после намери опипом стола си, който изскърца отново, щом се стовари отгоре му. Отпи три големи глътки от едната бутилка, избърса мокрите си устни, скъса опаковката на едно от десертчетата и внезапно започна да му се повдига.
Водата, която беше погълнал, имаше някакъв остатъчен вкус на метал. Нима беше започнала да се разваля?
„Ще я повърна ли?“
От лицето му шуртеше пот. Бюрото продължи да се тресе, но тъмнината вече не му се струваше толкова гъста, може би очите му бяха започнали да привикват към нея. Имаше чувството, че забелязва очертанията на бутилките с вода.
„Естествено. Винаги съм имал прекрасно зрение“.
В тъмнината се появиха сиви отсенки. Вече нямаше никакво съмнение, че вижда силуетите на бутилките. Това беше добрата новина. Лошата беше, че бученето в ушите му се беше засилило и всеки момент можеше да повърне заради вкуса на метал в устата си.
Виждаше все по-ясно бутилките, но му се струваше, че плуват в мъгла.
„По дяволите, потта влиза в очите ми“. Той ги избърса с опакото на ръката си, но бутилките останаха замъглени, въпреки че тъмнината беше избледняла и вече различаваше сивите очертания на бюрото.
И енергийните десертчета.
И ръцете си.
Ефектът беше подобен на начина, по който нощта избледнява преди зазоряване. Рейли видя шкафа. Видя стените и металната врата срещу себе си, но всичко продължаваше да е замъглено.
Той разтърка очи, за да ги избърше от потта. В стаята вече беше достатъчно светло, за да различава цветове — оранжевите опаковки на енергийните десертчета, сините етикети на бутилките с вода, червеното по ръцете си. Червено?
По бюрото имаше капки кръв. Ризата му също беше окървавена. Ужасен, полковникът осъзна, че металическият вкус в устата му не се дължи на водата и че влагата по лицето му не е от пот. Беше кръв, която течеше от очите и от ноздрите му.
Той изпищя.
От пода, стените и тавана се излъчваше светлина. Рейли се втурна към вратата, отключи я и я отвори със замах. Светлината беше толкова силна, че се наложи да заслони очи с ръце.
Пред него лежаха хората от екипа му. Дрехите им бяха подгизнали от кръв, а тези, които все още бяха живи, стенеха. Един мъж намери достатъчно сили, за да насочи карабината си към него.
Полковникът се наведе и грабна карабината с гранатомета, но не се наложи да я използва — мъжът, който беше насочил оръжието си към него, се свлече мъртъв на земята, а карабината му изтрака върху бетонния под.