— История? — Той изгледа подозрително мъжа зад бюрото. — Какво, за бога…
— Да, история. Изслушайте ме, става дума за баща ми. Той беше началник на полицията тук, в Ростов.
— Това какво общо има с…
— Още не сте седнали на стола си, господин Пейдж.
Напрегнатият поглед на възрастния мъж го накара да се поколебае.
— След това ще ви заведа при жена ви.
Дан седна нетърпеливо.
— Слушам ви.
— Една нощ някакво ужасено момче се обадило по телефона на моя баща. Казало му, че баща му бие майка му. Когато му съобщило фамилията си, татко не се сетил веднага. Семейството се било преместило тук от Форт Уърт преди няколко месеца. Съпругът бил безработен, а някакъв негов тукашен роднина му намерил препитание в оборите.
Когато не бил на работа, мъжът обичал да ходи в местен бар, да се напива и да се бие. Никой не помнел да е имало по-горещ септември, но въпреки това жена му винаги носела блузи със закопчана якичка и с дълги ръкави. По-късно станало ясно, че така прикривала синините си. Момчето се държало кротко в училище, но постоянно нервничело, сякаш се страхувало да не направи нещо погрешно, за което да го накажат.
Онази нощ, когато то се обадило, уплашено, че баща му ще убие майка му, татко се качил в служебната си кола и отпрашил към дома му. Къщата — занемарена кирпичена постройка с изпопадала от стените мазилка — се намирала близо до загражденията за добитък. Лампите светели. Когато баща ми чул крясъци и плач, потропал по вратата и извикал: „Отворете! Полиция!“. Поне аз така си го представям. Представял съм си го повече пъти, отколкото смея да си призная.
Крясъците спрели. Баща ми потропал отново, а отвътре гръмнала пушка и отнесла половината врата. Отнесла и баща ми. Съмнявам се, че е останал жив достатъчно дълго, за да усети как пада на земята.
Пейдж се наведе напред в стола си.
— Когато минал половин час, без баща ми да докладва по радиостанцията, заместникът му отишъл до къщата и го намерил разпилян по земята. След като повърнал, той успял да се съвземе достатъчно, за да извика линейка. По онова време нямало други местни полицаи. Заместникът нямал друг избор, освен да се обади на Пътната полиция, но оттам му казали, че ще пристигнат на мястото най-рано след половин час, затова той събрал смелост, извадил пистолета си и влязъл в къщата.
Жената лежала на пода на всекидневната с дупка в главата. Всичко било в кръв. Заместникът отишъл в кухнята. Тя била празна. Влязъл в спалнята. Отново никой. Тогава нахълтал в по-малката стая — тази на момчето — и видял, че прозорецът е отворен. Бащата трябва да е чул, че то е прескочило и избягало навън. На следващата сутрин открили, че е подгонил сина си по пътя и го е настигнал в полето. Защо е направил всичко това, как смятате?
Дан си пое бавно дъх.
— Такива мъже обвиняват семействата за нещастията си. Смятат, че те са виновни за всичко и трябва да бъдат наказани.
— Карали сте курсове по психология?
— За да получавам по-голяма заплата.
Костиган се вгледа в някаква точка зад гърба му, сякаш си припомняше нощта, в която бе научил, че баща му е бил застрелян с пушка. После погледът му отново стана съсредоточен.
— Думите ви звучат логично. Но ето и друго обяснение. Някои хора са сбъркани. В природата им е да причиняват болка. А отвътре са толкова черни, че можем да ги опишем с една-единствена дума и тя е „зли“.
— Да, срещал съм такива хора — каза Пейдж. — Прекалено много.
— На следващата сутрин полицаите намерили трупа на момчето сред бурените на стотина метра от къщата. Бащата лежал до него. След като убил сина си, пъхнал дулото на пушката в устата си и натиснал спусъка. Койотите вече били намерили телата.
Дан усети позната горчивина в устата си. Беше си спомнил за блъснатата от пияния шофьор кола, за петте деца и жената, които бяха загинали мигновено. Сети се и за наркодилъра, който беше застрелял приятеля му Боби само преди два дни.
— Съжалявам за баща ви.
— Не минава нито ден, без да се сетя за него. Никога няма да бъда такъв добър полицай. Но той не беше перфектен и станалото онази нощ го доказва. Не е трябвало да го допуска. Каква е най-опасната ситуация, в която може да попадне един полицай?
— Семеен скандал.
— Точно така. Защото тези скандали са емоционални и непредсказуеми. След като е потропал, баща ми е трябвало да се отдръпне от вратата и прозорците. Или още по-добре — да остане в колата си и да използва мегафона, за да нареди на съпруга да излезе навън. Ако мъжът се бе показал от къщата с пушка, баща ми щеше да има шанс да се защити. Не е трябвало да става така. Но той си имаше слабо място. Ненавиждаше малтретирането. — Костиган погледна Пейдж в очите. — Особено малтретирането на жени.