Застраховката, която му изплатиха за разбитата „Чесна“, му помогна да й купи тридесетгодишен заместител. Една година по-късно двамата с жена му отлетяха обратно за Ростов. Наеха кола и отидоха в офиса на Костиган, където свариха полицейския началник да кашля от „лоша лятна настинка“, въпреки че Дан имаше малко по-различна теория за произхода на кашлицата на бившия пушач.
— Мислим да се заселим тук — каза му Пейдж. — Случайно да ти се намира едно свободно работно място?
— Заплатата на заместник-началника не е голяма.
— Но и животът тук не е много скъп, а и мога да си докарвам допълнителни пари като механик на летището.
Костиган се прокашля.
— Истината е, че може да се освободи и моето място.
— Съжалявам да го чуя — каза Тори, като го гледаше загрижено.
— Недей — отговори той с усмивка. — Преди много време научих, че нищо не е вечно. Само че още не съм готов да се оттегля, така че засега, стига да искаш, можеш да ми бъдеш заместник.
— Искам — каза Дан.
— Тук идват да живеят много художници от Остин, Санта Фе и Седона, така че пазарът на недвижими имоти процъфтява — обърна се Костиган към Тори. — Има нещо в тукашните цветове, което ги привлича, но това едва ли те изненадва. Мисля, че лесно ще си намериш работа.
— Ще опитам — рече тя. — Във всеки случай знам едно — тук няма да сме сами. Вече имаме няколко чудесни приятели.
— Така е, наистина.
Шест месеца по-късно Пейдж стана началник на полицията. След погребението на Костиган двамата с Тори отидоха с кола до мястото, на което според тях се бе намирала зоната за наблюдение. Медрано беше изпълнил заканата си — след като бяха махнали всичко, мястото изглеждаше като всеки друг участък от полето.
Отидоха там по залез, слязоха от колата и се загледаха в хоризонта. Със спускането на мрака видяха фаровете на коли, които идваха откъм Мексико. Съзряха една падаща звезда. И нещо като блещукане отвъд Лошата земя.
— Мислиш ли, че това е началото на завръщането на светлините? — попита Дан.
— Възможно е — отговори Тори. — Хариет казва, че са на периоди: слаби и силни. Може би има право. Но аз така или иначе не държа да ги виждам. Мога да ги усещам дори когато съм в града. Това ми е достатъчно.
— Повече от достатъчно — съгласи се Пейдж. — Те отговарят на желанията на хората. Ако имаш нужда да вярваш в нещо, те ще те вдъхновят, но ако се затвориш в себе си, няма да можеш да ги видиш. Ако си ядосан, ще усилят гнева ти. Ако искаш да ги превърнеш в оръжие, ще използват това оръжие срещу теб и ще те накарат да разбереш колко ужасно нещо са оръжията.
— Освен това, ако вярваш достатъчно силно, че може да стане чудо — добави Тори, — те могат да сбъднат желанието ти.
Към тях се приближиха фаровете на кола. Тя отби до техния автомобил и един мъж се подаде от прозореца й.
— Хей, онези странни светлини не се ли появяваха някъде тук?
— Светлини? Не знаем нищо за никакви светлини — отговори Дан. — Просто се наслаждавахме на звездите.
— Сигурно някой си е направил шега с мен.
— Сигурно — каза Тори.
Колата потегли и стоповете й изчезнаха в мрака.
— Искаш ли да се връщаме? — попита Пейдж.
— Добре. Ако онова блещукане там наистина са светлините, значи сме видели достатъчно.
Когато се качиха в автомобила, Дан се поколеба и не запали веднага двигателя.
— Какво има? — попита го жена му.
— Просто си припомних как изглеждаше това място, какво почувствах, когато те видях да се взираш в хоризонта от онази пейка. Едва не те загубих. Но това не стана благодарение на светлините. Те са за теб това, което си ти за мен. Обичам те. — Беше решил да й го казва всеки ден.
Емоцията го завладя.
— Успя ли да прочетеш надписа на табелата, която стоеше преди края пътя?
— Не. Реших, че е някаква туристическа глупост, измислена от член на Търговската камара.
— Не съвсем — каза Пейдж. — Доколкото си спомням, надписът гласеше: „Добре дошли при светлините на Ростов. Много хора твърдят, че са ги виждали, но никой не е успял да обясни природата им. Ако имате достатъчно късмет да ги видите, решете сами какво представляват“. Е, аз знам какво представляват за мен.
Той я целуна.
Послеслов
Тайни в мрака
На 7 ноември 2004 година преглеждах неделния брой на местния вестник „Санта Фе Ню Мексикан“. Обикновено не чета туристическата рубрика, но заглавието на една от статиите привлече вниманието ми.