ОЗАРЕТЕ ЖИВОТА СИ — ГРАДЧЕТО МАРФА, ТЕКСАС, Е ПРОЧУТО С НЕОБИКНОВЕН ПРИРОДЕН ФЕНОМЕН
Имаше и една неясна снимка, под която пишеше „загадъчни светлини“.
Не можах да се сдържа и продължих да чета.
Препечатана от вестник „Вашингтон Пост“, статията описваше как авторката й Зофия Смардс завела семейството си в Марфа — малък град в Западен Тексас, — за да търси странните светлини, които се виждали там много нощи през годината. Било трудно да се каже колко отдалечени са светлините. Те се поклащали и се движели на зигзаг, реели се и трептели, примигвали и светели, появявали се и изчезвали.
В статията пишеше също, че никой не можел да каже със сигурност откъде идват и какво представляват. Може би това били кварцови кристали, които поглъщали топлината през деня и излъчвали статично електричество нощем, когато скалите се охлаждали. Или светлините били образувани от радиоактивни газове. А може би температурни инверсии в атмосферата отразявали фаровете на далечни превозни средства. Каквото и да било обяснението, светлините се появявали от доста време в Западен Тексас. Още от 80-те години на XIX век, когато един фермер ги забелязал и предположил, че вижда отблясъци от лагерните огньове на индианци, само че когато претърсил района на сутринта, не намерил следи от никакви огньове.
Авторката на статията описваше посещението си в зоната за наблюдение. Тя, съпругът й и двамата им сина застанали край някакъв селски път и започнали да се взират в тъмния хоризонт, като всеки сочел развълнувано светлините, когато те драматично се появили. Оказало се обаче, че когато тя виждала светлините, другите не можели да ги видят, и обратното. После към тях се присъединили други туристи и с тях се случило същото. Някои били запленени от светлините, други не разбирали за какво е целият този шум.
Допих си кафето, откъснах страницата и отидох в кабинета си, за да я оставя на един рафт с цял куп други любопитни статии. Процедирах така от десетилетия — събирах материали, които са ме заинтригували, и чаках да открия кой от тях ще започне да човърка подсъзнанието ми.
Не след дълго светлините край Марфа го направиха. През последните месеци на 2004 година почти всяка нощ виждах един и същи образ във въображението си, преди да заспя. Една жена стои върху платформа за наблюдение край някакъв път и се взира като хипнотизирана в очарователните светлини на тъмния хоризонт. За разлика от авторката на статията, тази жена не беше придружена от съпруга и децата си. Беше сама, въпреки че беше омъжена. Беше спряла на това място на път към майка си и беше толкова обсебена от светлините, че нищо друго не я интересуваше, дори съпругът й, който дойде да я търси.
Този образ беше всичко, с което разполагах, а когато започна 2005 година, нямах дори него — той спря да се появява. Бях свикнал с идеи, които още не са готови да ми се разкрият напълно, затова започнах да работя по други романи: „Нарушители“, „Ловци на време“ и „Шпионинът, който дойде на Коледа“. Въпреки това периодично вземах статията от рафта в кабинета ми. Препрочитах я, докато не реших да започна проучване и не се сдобих с дебела папка, пълна с бележки.
Научих, че Марфа не е единственото място, на което се появяват светлините. Същият феномен беше наблюдаван на още три места — в долината Хесдален в Норвегия, в пуста местност край река Меконг в Тайланд и в скалист район в североизточна Австралия. В Австралия ги наричат Мин Мин и когато един мой тамошен почитател се свърза с мен чрез уебсайта ми, аз го попитах дали знае нещо за светлините.
Оказа се, че фенът ми — полицай на име Даниел Браунинг — е имал преживяване, свързано с тях.
Преди тридесетина години двамата с баща ми Робърт отидохме на лов за кенгуру край град Мутабура в Централен Куинсланд. Мутабура беше съвсем малко градче от стотина къщи. Баща ми беше професионален ловец на кенгуру. През нощта застреляхме няколко на светлината на прожектор. Намирахме се насред нищото — наблизо нямаше нито къщи, нито пътища.
Тогава видяхме някаква светлина. Появи се внезапно. Изобщо не разбрахме кога се е приближила. Стоеше на едно и също разстояние от нас и се движеше, когато и ние се движехме. Не беше на земята, нито високо в небето. Просто се рееше пред нас. Това продължи около 10 минути и помня много добре, че здравата стресна баща ми. Той знаеше, че наблизо няма нито къщи, нито превозни средства. Светлината го разтревожи сериозно, после изчезна.