— Добре — рече Дан. — Разбрах какво имате предвид. Но както вече ви казах, ние с жена ми не сме скарани. Това не е семеен скандал.
— Така твърдите вие. Няма да ви оставя насаме с жена ви, докато не се уверя, че не представлявате заплаха за нея.
11.
Въпреки че слънцето се спускаше към хоризонта, лъчите му изглеждаха неестествено ярки. Пейдж се настани в полицейската кола на седалката до шофьора и си сложи слънчевите очила. После извади мобилния си телефон и набра номера на Маргарет, за да й съобщи, че Тори е добре и че скоро ще я види. Увери я, че ще я накара да й се обади, но не беше сигурен дали ще успее да изпълни обещанието си.
Докато пътуваха през Ростов, той мерна през прозореца магазин за заглушители на ауспуси и барбекю ресторант на име „Риб Палъс“4. Пред тях, в края на града, се виждаше табела, на която пишеше „Трейлс Енд Мотел“. Залепени едно до друго едноетажни бунгала образуваха полукръг, в средата на който се намираше рецепцията.
— Съпругата ви е в номер 11 — каза му Костиган, когато колата влезе с хрущене в настлания със ситен чакъл паркинг, вдигайки облак от прах.
Но когато се озоваха пред номер 11, мястото за паркиране отпред беше свободно.
Докато слизаше от патрулката, Дан усети в себе си празнота. Пердетата бяха спуснати, а нямаше как да надникне край тях, за да види дали вътре има багаж.
Те прекосиха паркинга, бутнаха мрежестата врата, която се отвори с шумно скърцане, и влязоха в рецепцията на мотела, където имаше автомат за безалкохолни напитки и малък телевизор в единия ъгъл. На екрана някакъв репортер обявяваше спортните резултати.
— Джейк — обърна се началникът на полицията към върлинестия младеж зад гишето, — дамата от бунгало 11 напусна ли?
— Не. Плати до края на седмицата. Видях колата й да потегля нанякъде преди двайсетина минути.
Костиган кимна и махна към Пейдж.
— По-добре запази стая за този господин.
— Няма нужда — обади се раздразнено Дан. — Ще отседна при жена си.
— Стига тя да е съгласна, но в случай, че не е, Джейк, запази му стая.
Мрежестата врата изскърца отново, когато полицейският началник я отвори. Щом излязоха отвън, той обърна гръб на залеза и се замисли за момент.
— Очаква я дълга нощ.
„Каквото и да означава“ — добави наум Пейдж.
— Казахте, че заместникът ви я е намерил рано тази сутрин. Какво е правила преди това?
— Трябва да видите със собствените си очи.
— Сър, започва да ми писва от тези глупости.
Костиган сякаш не го чу.
— Може би е отскочила да си вземе нещо за ядене. Да пробваме в „Риб Палъс“.
Те се качиха в колата и се върнаха при ресторанта, но джипът на Тори не беше отпред. Дан забеляза, че повечето клиенти карат пикапи. Полицейският началник настоя да влязат вътре. Тори не беше сред ранните вечерни посетители.
— Фред — обърна се Костиган към мъжа с престилка, застанал зад барплота, — една червенокоса жена да се е отбивала тук преди двайсетина минути, за да си вземе храна за вкъщи?
— О, да. Взе си сандвич с пуешко и сирене и един студен чай. Нямаме много поръчки за пуешко. Извади късмет, че имахме.
— Не е зле да заредиш още от него. Нещо ми подсказва, че ще се върне. Дай ни два хамбургера с пържени картофки за из път. — Костигън погледна към Пейдж. — Надявам се, че не сте вегетарианец.
Дан го изгледа безмълвно.
— Хамбургерите са хубави. Аз черпя.
От едната страна на издутия хартиен плик имаше мазно петно. Началникът го отнесе в полицейската кола.
Качиха се и потеглиха на изток. Във всички посоки се простираше поле, покрито с рядка кафява трева. Под сумрачната светлина пасяха говеда.
Отдясно се появи ограда от бодлива тел, зад която се извисяваха ръждясалите руини на метални постройки. На равни интервали по оградата висяха табели с надпис:
СОБСТВЕНОСТ НА АМЕРИКАНСКАТА АРМИЯ
ОПАСНОСТ!
ОПАСНИ ХИМИКАЛИ!
НЕЕКСПЛОДИРАЛИ СНАРЯДИ!
— Това е било тренировъчно летище на армията — обясни Костиган. — През четиридесетте.
— Видях го от самолета. Чудех се какво е станало с него.
— Затворили са го през 1945 година. Просто са го изоставили. Оттогава се разпада.