Полковникът огледа набързо остатъка от коридора. Готов за стрелба, той продължи напред сред сгъстяващите се сенки. Номерът беше да разпределя равномерно тежестта си и никога да не поставя единия си крак прекалено далече от другия. Започна да приплъзва енергично нозе, като във всеки един момент изчисляваше накъде ще го завърти откатът на карабината.
От някаква врата изскочи друга мишена. Рейли едва не я простреля, преди да види, че това е майка с дете в ръцете. Но после осъзна, че детето всъщност е кукла и че зад него се подава потулена дръжка на пистолет. Той дръпна спусъка и изпрати три куршума в жената.
Коридорът вонеше на изгорял барут. Полковникът беше със защитни слушалки на ушите, но концентрацията му вече беше толкова силна, та можеше да се закълне, че чува звънтенето на празните гилзи по бетонния под.
Колко време беше изминало? От колко време беше тук?
„Не мисли за това! Просто си свърши работата!“
Коридорът зави надясно. Рейли влезе в подобна на приемна зона, в която имаше бюро и наредени пред него дървени столове. Без предупреждение, зад бюрото изскочи мишена. Мъж с пистолет!
Докато полковникът стреляше по него, от вратата на някакъв офис се подаде фигура на жена в бяла медицинска престилка. Тя вдигна ръце, а през това време от съседната врата се появи друга мишена — мъж, който се канеше да хвърли граната.
Рейли го застреля, откри огън по фигурата, която се показа от една по-далечна врата, — жена с карабина, после гръмна двамата стрелци, които изскочиха от коридора срещу приемната.
Той се завъртя, като се оглеждаше внимателно, нащрек за нови атаки.
Устата му беше пресъхнала. Ръцете му бяха плувнали в пот.
Сърцето му туптеше толкова учестено, че усети напрежение във вените на врата си. Като дишаше дълбоко и бавно, огледа още веднъж мястото. Беше ли елиминирал всички заплахи?
Не.
Жената с бялата медицинска престилка продължаваше да стои пред него. Беше невъоръжена, с вдигнати ръце.
„Това някакъв номер на сержанта ли е? — запита се Рейли. — Не се ли подава оръжие от джоба на престилката й?“
Той превключи карабината на пълна автоматична стрелба и изпразни остатъка от пълнителя в нея — мощен откос, който разкъса шперплатовата фигура.
В слушалките му прозвуча остро електронно изсвирване — сигнал, че упражнението е приключило. Полковникът ги махна и се обърна към сержант Локхарт, който се приближаваше по коридора.
— Приключих преди определените деветдесет секунди — каза Рейли. — Подобрих собствения си рекорд, нали?
— Да, сър — отговори Локхарт, но в гласа му се прокрадна съмнение. Той погледна край него и полковникът разбра, че си мисли за дупките от куршуми във фигурата на стареца. После погледът му се премести към разкъсаната на парчета жена с бяла престилка.
— Съучастници — обясни му Рейли. — Щяха да ме нападнат при първа възможност.
— Разбира се, сър. — В гласа на сержанта все още звучеше съмнение.
— Локхарт, не ти ли харесва тази служба?
— Напротив, сър, много ми допада.
— Мога да уредя да те изпратят някъде, където има повече предизвикателства. Може би в някоя зона, където се водят истински боеве.
— Предпочитам да не го правите, сър.
— Битките изграждат характера, знаеш това.
— Сър, участвал съм в сражение. При цялото ми уважение, не мисля, че се нуждая от допълнително изграждане на характера.
— Тогава ще ти спестя подобно преживяване. Но щом си участвал в истинска престрелка, би трябвало да си научил поне едно практично нещо.
— Да, сър. Какво е то?
Полковникът махна към счупената мишена в бяла престилка.
— Не оцеляваш дълго, ако си губиш времето в притеснения за невинни очевидци, особено по време на престрелка. Да, някой лигав репортер може да те обвини във военно престъпление, а армията може да отстъпи пред недоволството на шепа политици и да те даде под съд. Но ти все още ще си жив, а десет години тежък физически труд са за предпочитане пред това да те застреля някой предполагаемо невинен очевидец, който си мисли, че си глупак, щом не си го убил. Например под медицинската й престилка можеше да се крие бомба на атентатор.
— Да, сър.
— Трудно ще се намери някой, който да подобри новия ми рекорд.
— Така е, сър — увери го категорично сержантът.
Мобилният телефон на полковника иззвъня. Той го извади от калъфчето на колана си и каза с авторитетен глас: