— Ростов започна пръв — намеси се един мъж с дебели очила. — Но после се включиха и останалите. Прашенето се изчисти и… — Той махна объркано. — И после чухме това.
— Другите? — Полковникът, който все още усещаше вкуса на портокалов сок в устата си, се приближи към картата на екрана.
Една от проблясващите точки се намираше в Западен Тексас. И именно към нея преди малко инстинктивно бе насочил погледа си, защото това бе мястото, върху което винаги бе съсредоточено търсенето. Но сега той погледна към другите точки. Норвегия, Австралия и Тайланд — всички места, на които бяха наблюдавани феномени като този в Западен Тексас.
— Звуците, които чувате, идват от Австралия — продължи жената.
— Но тези райони са още по-забутани от Ростов — възрази Рейли. — По дяволите, зоната в Тайланд се намира на брега на една река в джунглата. А онази в Австралия е на стотици километри в пустошта. И ние не разполагаме с екипировка за наблюдение в близост до тях, да не говорим за радиообсерватория като онази в Западен Тексас.
— В случая не се нуждаем от екипировка — обясни му мъжът с дебелите очила. — Сигналите са толкова силни, че стигат до атмосферата. Улавяме ги с нашите сателити на специални честоти.
— И казвате, че сигналите са започнали от Ростов?
— Да. После се активизираха и другите места.
Полковникът извади мобилния телефон от калъфчето на колана си и бързо набра някакъв номер.
— Сержант, съберете екип. С цивилни документи. И скрити оръжия. Призори потегляме към Западен Тексас.
17.
— Вече е достатъчно тъмно — каза Костиган, чийто силует бе едва различим във вътрешността на полицейската кола. Двамата бяха мълчали толкова дълго, че гласът му прозвуча изненадващо силно.
— Най-накрая — обади се Пейдж. — Време е да получа отговорите, които ми обещахте.
— Не ви обещах отговори — възрази началникът на полицията. — Обещах ви, че ще разберете.
Дан поклати раздразнено глава, отвори вратата на автомобила, стъпи на настлания с чакъл паркинг. Протегна се и се разтъпка, за да раздвижи схванатите мускули на краката и раменете си. През това време възрастният мъж заобиколи колата, отвори багажника и извади нещо отвътре.
— Ето. — Костиган му подаде един анорак. — Ще имате нужда от него след няколко часа. Тук навън става доста студено.
— След няколко часа? — Объркан, Пейдж взе дрехата, но не я облече.
В здрача всичко изглеждаше сиво. Само върху страничната стена на наблюдателната платформа падаше слаба светлина. Последният отблясък на залязващото слънце се скри зад хоризонта.
Докато минаваше покрай автомобила на Тори на път към платформата, чу зад себе си шум от двигател. Обърна се и видя фаровете на микробус „Фолксваген“, който отби от пътя и спря недалече от полицейската кола. Озадачен, Дан също спря, за да види кой пристига.
Фаровете на микробуса угаснаха. Вратите му се отвориха и лампите във вътрешността му светнаха. Пейдж различи силуетите на мъж и жена на средна възраст. Те слязоха от колата и разкършиха рамене, за да се раздвижат след очевидно дългото пътуване.
— Дано да си заслужава — каза раздразнено мъжът. — Отклонихме се от маршрута си с двеста и четиридесет километра.
— Нали каза, че искаш да се пенсионираш рано и да разгледаш страната — отговори жената.
Мъжът огледа тъмния пуст район.
— И се намираме някъде насред провинцията, сигурен съм. Тази полицейска кола вероятно е тук, за да пази хората от грабежи. Хайде, давай да приключваме.
Те затвориха вратите на микробуса и светлината във вътрешността му угасна. Стъпките им заскърцаха по чакъла, като поеха към наблюдателната платформа.
Дан продължи в същата посока. Костиган се отклони за миг, за да хвърли смачкания хартиен плик с останките от хамбургерите и картофките им в една кофа за боклук, после го последва през паркинга. Преди да направят и десет крачки, Пейдж чу приближаването на втори автомобил, после на трети. И двата завиха в паркинга, като осветиха с фаровете си дървеното съоръжение, но този път той не се обърна.
Стигна до страничната стена и откри, че платформата е дълга около девет и широка около три метра. Имаше дървен под, покрив и вградена пейка, която се простираше по цялата дължина на задната стена. Всеки, който седнеше там, щеше да се озове с лице към пасището отвъд оградата.
В средата на пейката седеше една самотна фигура и гледаше към тъмния хоризонт.
Беше жена. С маратонки, дънки и пуловер. Не показа по никакъв начин, че е забелязала сенките на мъжа и жената на средна възраст, които се приближиха до оградата и се загледаха в нощта.