Дан се съсредоточи върху нея, опитвайки се да разбере какво прави.
— Нищо не виждам — оплака се мъжът.
— Та ние току-що пристигнахме. Нека постоим още малко.
Дойде някакво семейство и застана пред наблюдателната платформа — родители, хванали за ръка малко момче и момиче.
— Когато стигнем в мотела, времето им за лягане отдавна ще е минало — отбеляза майката.
— Така и така минаваме оттук, нищо не ни коства да спрем. Не е като да сме се отклонили от пътя — отговори бащата.
— Но температурата пада. Децата сигурно ще настинат.
Жената на пейката не обърна никакво внимание на семейството. Нито на Пейдж. Просто продължи да се взира в нощта.
Той подуши цигарен дим и когато се огледа, видя, че Костиган е облегнал високото си слабо тяло на един стълб, който подпираше покрива на платформата. Полицейският началник си беше нахлупил каубойска шапка и поднасяше към устата си димяща цигара. Жената игнорира и неговото присъствие.
Съвсем объркан, Дан погледна в посоката, в която се взираше Тори. Над хоризонта се виждаха изумително много звезди и с изчезването на последната слънчева светлина броят им непрекъснато се увеличаваше.
Той разгледа тъмното пасище. Вдясно забеляза далечни точки от фарове — изглежда, няколко коли се приближаваха към Ростов откъм мексиканската граница, която се намираше на деветдесет километра оттук.
„Какво трябва да разбера, по дяволите?“ — запита се Пейдж. Започваше да се чувства като жертва на конспирация, въпреки че все още не можеше да проумее каква може да е тя.
Мъжът на средна възраст до оградата проговори отново, повтаряйки като ехо мислите му:
— Точно както ти казах. Нищо. Най-обикновен капан за туристи. Изненадан съм, че не се опитват да ни продадат някои неща.
— Честно казано — отговори жената, — не разбирам закъде си се разбързал толкова. Да постоим още.
Междувременно пред друга част на оградата двете деца задърпаха още по-силно ръцете на родителите си.
— Татко, нищо не виждам — каза момиченцето.
— Ето, сега ще те повдигна — отговори бащата.
— И мен — настоя момчето.
— Ще трябва да почакаш реда си. Не мога да вдигна двама ви едновременно.
— Аз ще го взема. — Майката повдигна момчето.
— Все още не виждам нищо — оплака се момиченцето.
— Тате, тъмнината ме плаши.
— Мамо, гладен съм — изхленчи момченцето.
— Мисля, че е най-добре да тръгваме — рече бащата уморено. — Така или иначе там няма нищо. На сутринта можем да потърсим мястото, където е сниман онзи филм с Джеймс Дийкън. Снимачната площадка трябва да е била някъде тук, а чувам, че голямата стара фермерска къща още не е разрушена.
Докато родителите отнасяха изнервените си деца към колата, на паркинга спря пикап, от който изскочиха трима тийнейджъри. За нещастие на Пейдж се показа и един автобус с надпис „Тексас Турс“, от който се изсипаха около тридесет души. Всички новодошли изпитаха едновременно желание да споделят мислите си на глас и настана истинска глъчка.
„Какви са всичките тези хора?“ — зачуди се Дан. Той беше дошъл тук, за да поговори със съпругата си и да открие защо беше заминала така внезапно. Колкото повече хора пристигаха, толкова по-малко вероятно му се струваше да успее да се разбере на спокойствие с нея.
За жената на пейката обаче целият този народ сякаш не съществуваше. Тя продължаваше да се взира в хоризонта и нито веднъж не отмести поглед.
Пейдж осъзна, че се колебае, защото въпреки усилила, които беше положил да дойде тук, и нетърпението, което беше демонстрирал пред Костиган, всъщност се страхуваше от отговорите, които можеше да получи.
Накрая събра смелост и тръгна в тъмнината към съпругата си.
18.
Тя беше отпуснала главата си назад, облягайки я на потъналата в мрак дървена стена. Погледът й беше насочен право напред.
Пейдж застана до нея и я погледна напрегнато.
— Тори?
Тя не отговори.
Разговорите на слезлите от автобуса хора изпълваха нощта.
„Може би не ме чува“.
— Тори? — повтори той.
Тя продължи да се взира в хоризонта.
Дан се приближи още повече до нея. Фаровете на някаква кола осветиха широко отворените й очи, но тя дори не примигна. Беше като омагьосана.