— Различен? — попита Пейдж. — По какъв начин?
Жена му не отговори. Побиха го тръпки, които нямаха нищо общо с нощния хлад.
— Гледай колкото искаш — каза й той.
— Ще гледам.
— Не дойдох тук, за да те спирам — опита се да я увери.
— Знам. Освен това не можеш.
Дан погледна към Костиган, който продължаваше да стои облегнат на близкия стълб. Полицаят разпери ръце, сякаш искаше да каже: „Започваш ли да разбираш?“.
Но Пейдж не проумяваше абсолютно нищо. Беше озадачен.
И уплашен. Тревожеше се, че Тори е получила някакво психическо разстройство.
После се огледа мълчаливо наоколо и осъзна, че очевидно много други хора страдат от същото.
— Тори…
Тя продължи да се взира усмихнато в тъмнината.
— Обичам те — каза той. Думите сякаш сами изскочиха от устата му. Не можа да си спомни кога за последен път ги е произнасял на глас.
Тя не реагира.
— Тори, кажи ми какво гледаш. Помогни ми и аз да го видя.
— Не мисля, че можеш — отговори му тя.
— Защо?
— Поради причината, заради която те напуснах.
Пейдж потръпна от думите й, които потвърждаваха най-лошите му страхове. Остана безмълвен в продължение на няколко дълги минути, опитвайки се да се съвземе. Мъчеше се да измисли какво да каже в отговор, за да оправи поне малко нещата.
— Ако ми помогнеш, ще го видя — рече той. — Не знам какво правя погрешно, но мога да се науча.
— Не правиш нищо погрешно. Не си виновен, че си такъв, какъвто си. Нито че аз съм такава, каквато съм.
Дан се обърна към тъмнината, мъчейки се отчаяно да разбере за какво говори жена му. Въпреки че много хора в тълпата сочеха през оградата, той виждаше единствено тъмното пасище, ярките звезди в небето и самотните светлини от фарове по пътя вдясно.
„Кой от нас е луд?“ — запита се Пейдж.
Напрегна очи, опитвайки се да ги приспособи към нощния мрак. Изведнъж се сети за нещо, което неговият баща му беше показал, когато беше петнадесетгодишен. Той беше старши авиомеханик и през годините беше обиколил заедно със семейството си много военновъздушни бази, дори няколко в Германия, Южна Корея и Филипините. Една от тези бази беше „Макдил“ в Тампа, Флорида.
Една августовска неделя баща му изненадващо бе решил да прекара повече време със семейството си и бе завел Дан и майка му в прочутия аквариум в Тампа. Обикаляха, разглеждайки обитателите му през дебелите стъклени стени — акули, скатове, гигантски змиорки и стада от екзотични морски видове с разкошни окраски. Баща му харесваше всичко, което изглеждаше опасно. Но зад една от стъклените стени сякаш нямаше нищо друго, освен вода, пясък, камъни, подводни растения и макет на отломка от потънал кораб.
— Предполагам, че скоро ще сложат нещо и в този аквариум — отбеляза Пейдж отегчено и извърна глава.
— Не, той вече е пълен — отговори баща му.
— С какво? Вътре не помръдва нищо. Празен е.
— Напротив, пълен е с живот.
— Имаш предвид растенията?
— Не, имам предвид сепиите.
— Сепии?
— Те не са риби. От семейството на главоногите мекотели са.
— Сепии? — повтори Дан.
— Със стърчащи напред пипала. Могат да бъдат малки като пръста ти или големи колкото ръката ти, а понякога и повече.
— Вътре няма дълги колкото ръката ми риби — каза присмехулно Пейдж.
— Сепии — поправи го баща му.
— Добре, вътре няма дълги колкото ръката ми сепии.
— Има, при това цяла дузина.
— Занасяш ме, нали?
Баща му посочи стъклото.
— Виж сам. Отблизо.
Дан знаеше много добре, че баща му обича да се хвали със знанията си за различни необикновени неща. Когато говореше толкова авторитетно, разговорът би могъл да свърши по един-единствен начин. Затова той се съсредоточи върху водата в големия аквариум.
— Понякога виждаме само това, което очакваме да видим — обясни баща му. — Понякога трябва да се научим да гледаме по друг начин.
Тези думи му се сториха по-безсмислени и от въображаемата риба.
— Не разбирам какво…
Един от камъните внезапно помръдна. Едва забележимо. С не повече от сантиметър. Но Пейдж беше сигурен, че е помръднал. Той пристъпи към стъклото.
— А! — възкликна баща му, забелязал внезапния му интерес. — Май започваш да схващаш.
— Камъкът. Той…
— Не е камък.