— Точно така — обади се неговият колега Рафаел. — Не сме предприели нищо прибързано и необмислено, въпреки че копелето застреля Боби.
— Той караше със сто и шейсет километра в час — намеси се полицайката Вера. — Истинско чудо е, че единственият шофьор, когото уби, беше онзи от пламналата цистерна.
Началникът погледна към Пейдж.
— Ами ти?
Дан се помъчи да не мисли за агонията на шофьора.
— Полицейският хеликоптер е на ремонт в хангара, така че полицията можеше да използва единствено моя самолет. Предупредих авиодиспечера да не допуска други самолети над града. Летях над минималната позволена надморска височина. Не наруших нито една от разпоредбите на ФАА. Не изложих никого на риск.
Началникът огледа отново групата.
— Някой ще добави ли нещо? Има ли друга щуротия, за която трябва да знам?
Всички мълчаха.
— Тогава съм готов да разговарям с репортерите.
Полицаите изглеждаха облекчени.
Пейдж изчака отзад, докато всички станат и напуснат стаята.
— Искаш ли да дойдеш с нас да пием по една бира? — попита го Анджело.
— Веднага щом съобщя на жена ми, че съм добре — отговори Дан. Не беше необходимо да пита къде ще се срещнат. Сбирките винаги се правеха на едно и също място — в един спортен бар на „Серилос Роуд“.
Когато остана сам в брифинг залата, той позвъни вкъщи по мобилния си телефон. Правеше го за трети път, откакто беше кацнал, и за трети път чу собствения си глас да казва „Моля, оставете съобщение“.
Набра номера на мобилния телефон на Тори и отново чу нейния глас да изговаря „Моля, оставете съобщение“.
Въпреки това повтори:
— Хей, аз съм. Обади ми се, щом чуеш това.
Погледна часовника си, който показваше 7:23. „Къде може да е?“ — запита се той.
3.
Щом зави по алеята до едноетажната си къща, Пейдж натисна дистанционното за гаража, което бе закачено за сенника на джипа му. Вратата започна да се вдига и той видя, че сатурна на Тори го няма. Вкара „Гранд Чероки“-то вътре, изключи двигателя и слезе.
Когато се озова в сенчестата кухня, си даде сметка колко тиха е къщата.
На масата имаше бележка.
„Отивам да видя майка ми.“
Съобщението накара Дан да се намръщи, защото майката на Тори живееше в Сан Антонио, Тексас, на хиляда и триста километра от дома им, при това жена му изобщо не беше споменавала, че смята да я посещава. „Какво, за бога, би могло да я накара да замине така внезапно?“ — зачуди се той.
Хрумна му само едно обяснение: „Нещо спешно. Получила е телефонно обаждане с ужасни новини за майка й, купила си е самолетен билет в последния момент и е отпрашила към Албакърки“.
Единственото голямо летище в щата се намираше в Албакърки. Пътуването с кола от Санта Фе до летището отнемаше час и петнадесет минути. Когато ходеха на гости на майка й, двамата с жена му обикновено използваха неговия самолет. Но докато беше във въздуха с чесната, Пейдж нямаше възможност да говори по мобилния си телефон, затова Тори не беше успяла да му каже какво се е случило.
„Сигурно така е станало, звучи логично“ — рече си Дан.
Въпреки това не престана да потрива челото си.
„Можеше поне да ми остави съобщение“.
Кухненският телефон се намираше на стената до хладилника. Пейдж прегледа залепения отстрани лист, намери номера, който търсеше, и го набра. Очакваше да се включи телефонен секретар, но му отговори старчески глас:
— Ало?
— Маргарет? Ти ли си?
Той не разговаряше често с майката на Тори, но тя позна гласа му.
— Разбира се, че съм аз, Дан. Защо звучиш толкова изненадано?
— Мислех, че ще вдигне някой друг. Че си болна… или нещо подобно.
— Болна? Откъде ти хрумна такова нещо?
— Прибрах се вкъщи и намерих бележка от Тори, в която пише, че е тръгнала към теб. Това е толкова неочаквано. Когато излизах тази сутрин, тя не ми спомена нищо за пътуване, затова реших, че се е случило нещо сериозно. Помислих си, че си пострадала или нещо от този род. Сигурна ли си, че си добре?
— Е, уморена съм, защото работих цял следобед в градината. Иначе се чувствам отлично. Когато Тори ми се обади, че идва да ме види, бях не по-малко изненадана от теб.
Пейдж импулсивно стисна слушалката.
— Обадила ти се е? Кога?