Брент последва примера на другите телевизионни репортери и откачи микрофона от ревера си. След което извади от ухото си радиослушалката, по която режисьорът на предаването можеше да му нареди да пропусне някое съобщение, да добави пристигнала в последния момент новина или да пусне някоя шега.
Слушалката на Шарън се заплете в гъстата й коса.
— Мразя репортажите за спасени домашни любимци — оплака се Лофт.
— Да, но хората обичат да си лягат в добро настроение — отбеляза спортният репортер Том Монтоя, докато излизаше иззад бюрото си. Носеше сако и вратовръзка за пред камерите, но останалата част от облеклото му, която зрителите не виждаха, се състоеше от шорти, къси чорапи и маратонки. Беше играл баскетбол в паузата между новинарските емисии, беше влязъл в гримьорната в последния момент и не беше сварил да облече докрай костюма си.
Шарън носеше елегантен тъмносин блейзър и светлосиня вталена блуза, която подчертаваше бюста й. Когато стана от мястото си зад новинарското бюро, се видяха евтините й дънки. Страдаше от хронични болки в краката и не носеше обувки. Беше обута с дебели вълнени чорапи, защото стъпалата й бяха чувствителни към студа, който се излъчваше от циментовия под на студиото.
За разлика от тях Брент беше с костюм, скъп колан от телешка кожа и дизайнерски обувки, които винаги лъскаше, преди да го пуснат в ефир. Обувките бяха най-важната част от облеклото му — той имаше чувството, че блясъкът им добавя лустро към образа му пред камерите. Не би излязъл в ефир с протрити обувки, така както не би допуснал да го снимат, ако не е с грижливо сресана коса.
Въпреки това му се бе наложило да използва всичките си умения, за да звучи искрено, докато четеше материала за онази проклета котка. Лофт си обеща, че следващия път, когато режисьорът поиска някоя сладникава новина, ще накара Шарън да я прочете сама.
— Искаш ли да пийнем някъде по едно питие? — попита я той.
— Брент, колко пъти да ти казвам, че вече си имам гадже?
— Хей, просто питам. Ако отношенията ви с този мъж са сериозни, защо не го доведеш някой път, за да видим как изглежда?
— Мъж? — Тя го изгледа странно.
— Много смешно.
— Работиш тук от три месеца и никой не ти е казал, че съм лесбийка?
— Да бе. Я не ме будалкай.
— Защо си мислиш, че те будалкам?
— Добре, добре, хубава шега. — В този момент в студиото влезе режисьорът и го спаси от нелепото поведение на Шарън.
— Брент, трябва да поговорим.
Тонът му не се понрави на телевизионния репортер. „Мирише ми на неприятности“ — помисли си той.
Лофт беше започнал кариерата си в малка телевизия в Оклахома, после се беше прехвърлил в една средно голяма в Канзас и накрая се бе издигнал до настоящия си пост в по-голямата телевизия на Ел Пасо. Целта на всеки телевизионен репортер беше да работи за частен новинарски кабелен канал, като Си Ен Ен или „Фокс“, или за мрежа от телевизионни станции в Лос Анджелис, Чикаго, Вашингтон и Ню Йорк. Или, още по-добре, да го вземат в национална телевизия и да води вечерните новини по Ей Би Си, Ен Би Си или Си Би Ес.
Брент беше преминал като ракета през по-малките телевизии, но трябваше да признае, че не е набрал необходимите сили, за да напусне Ел Пасо след една година както бе планирал. Освен това не беше успял да се сближи с останалите от екипа. Може би бяха усетили решимостта му да не остава при тях повече от необходимото. В резултат на това не му бяха дали нито един силен материал, който да го издигне в кариерата. А и имаше чувството, че директорът на новините съжалява, че го е наел. Вероятно бе решил, че Брент е твърде посредствен за тази работа.
„По дяволите, сигурно ще ме скастри заради начина, по който прочетох материала за проклетата котка“.
— Шарън, ти също ми трябваш — рече режисьорът. Лицето му беше мрачно и той се взираше в обувките си за тенис, сякаш не смееше да ги погледне в очите.
— Слушай, мога да обясня за котешката история… — започна Лофт.
Режисьорът вдигна очи и го изгледа объркано.
— Какви ги говориш?
Шарън се приближи до тях, стъпвайки безшумно с дебелите си вълнени чорапи по бетонния под.
— Случило ли се е нещо?
— Имало е стрелба и масово убийство. — Мрачното изражение на режисьора се смени и на лицето му се изписа решителност.