— В кабинета на моята онколожка. Нямаше нужда да ходя в болница — тя ми я направи с подкожна инжекция. Във вторник, когато ти тръгна за летището, лекарката ми се обади да ми каже кога е запланувана операцията.
— И ти просто си опакова багажа и замина? — Пейдж не можеше да се съвземе от своето объркване. — Защо не поговори с мен за това? Знаеш, че ще ти окажа цялата подкрепа, от която се нуждаеш.
Тори караше бавно, задържана от колоната автомобили. След няколко минути отново заговори:
— Лекарката ми смята, че сме открили рака навреме. Мисли, че операцията, съчетана с лъчетерапия, ще се справи с него.
— При сегашните обстоятелства това е най-хубавата новина, която можеш да получиш.
— Не ти казах за рака, защото… — Тори си пое дълбоко дъх. — Защото ми омръзна да се чувствам самотна.
— Самотна? — Дан се усети угнетен. — Не разбирам.
— Живеем в един и същи дом, но не съм сигурна, че живеем заедно. Когато се връщаш от работа и те питам как е минала смяната ти, ти ми изреждаш списък с престъпления, които си разследвал.
— Обикновено така минават смените ми.
— Става дума за начина, по който ми го казваш — студено и безпристрастно, — сякаш това е била смяната на някой друг и ти си отвратен от целия свят.
— Да се справяш с ужасни неща ден след ден оказва такъв ефект.
— Много често след работа ходиш в някой бар да пиеш с други ченгета. С тях говориш ли за престъпленията, които разследваш?
— Това не е като групова терапия или нещо подобно. Просто изпиваме по няколко бири и си разказваме вицове или каквото и да е.
— Напоследък го правиш след всяка смяна. Когато най-сетне се прибереш у дома, хапваме нещо, което съм приготвила в тенджерата под налягане. Иначе яденето ще прегори или ще изстине, защото никога не знам кога точно ще прекрачиш прага. Вместо да разговаряме, вечеряме пред телевизора. Докато ти продължаваш да гледаш, аз си лягам и чета.
— Но ти точно това обичаш да правиш — възрази той. — Ти се наслаждаваш на четенето.
— Не се опитвам да хвърля вината върху теб — каза Тори. — Всеки от нас е такъв, какъвто е. В почивните си дни отиваш на летището. Както ми каза веднъж, хората, които не могат да летят, мислят, че пилотирането на самолет е свързано с усещането за свобода и насладата от гледката. Но ти обичаш да летиш, защото при управлението на самолета се изисква да следиш толкова много неща, че не можеш да мислиш за нищо друго. Докато контролираш машината, не можеш да позволиш на емоциите от работата ти да те разсейват. Това е твоята защита от света.
Когато научих, че имам рак, си представих сдържаното изражение на лицето ти, като ти го съобщя, същото, което придобиваш винаги, когато те връхлитат чувства, които искаш да прогониш. Реших, че не мога да продължа по този начин. Щом имах заболяване, което можеше да ме убие, не исках повече да бъда самотна. Отиването на летището е твоето спасение. Във вторник сутринта, след като лекарката ми се обади, реших да се спася по друг начин.
В колата настъпи тишина.
Изпитвайки нужда да се разсее, Пейдж погледна към небето, където от изток прииждаха облаци. После насочи поглед надясно. Отвъд оградата от бодлива тел видя рутени ръждясали хангари, останали от временното военно летище, което било закрито в края на Втората световна война. Край оградата бяха паркирани коли. Отпред колоната продължаваше, но някои от автомобилите завиваха в отсрещното платно и спираха от другата страна на пътя. Един поглед в страничното огледало му разкри върволица от автомобили зад сатурна, някои от които отбиваха от шосето и паркираха, където намерят място. Тори наруши тишината.
— Ето защо се вкопчих в спомена за светлините. Докато седях в онова кафене извън Ел Пасо и видях Ростов на картата, отново ме обзе въодушевлението да ги видя. Преди да се усетя, вече изгарях от нетърпение да дойда тук и пак да ги зърна. Отдавна не бях изпитвала такова вълнение.
— Имам чувството, че сравняваш поведението ми с начина, по който се е държал баща ти онази вечер.
— Съвсем не. Ти си мил и свестен човек. Баща ми беше нетърпелив и груб. Нямаш нищо общо с него. Обаче имам нужда от някой, който мисли позитивно.
Дан си помисли за петте деца и жената, които бяха загинали от челния удар при катастрофата. Помисли си за шофьора на цистерната с бензин, който бе изгорял в нея, както и за своя приятел, който бе застрелян от мъжа, блъснал се в цистерната.
Не можеше да прогони от съзнанието си всички онези хора, които бяха застреляни предишната вечер.