— Тази сутрин около десет.
„Веднага щом тръгнах към летището“ — помисли си той. Жена му беше агент по недвижими имоти. Сутрин често оставаше вкъщи, за да пише оферти или да провежда телефонни разговори.
Дан пресметна набързо. От Албакърки до Сан Антонио нямаше директен полет. Тори трябваше да се прехвърли на друг самолет в Далас. Цялото пътуване от тях до майка й обикновено отнемаше около седем часа. „В зависимост от това, кога е излетял самолетът й, вече трябваше да е в Сан Антонио“ — помисли си той.
— Тя там ли е? Бих искал да говоря с нея.
— Не, очаквам я най-рано след няколко часа — отговори майка й. — Може би дори утре.
— Утре? — От объркване Пейдж взе да заеква. — Трябва да е хванала доста късен полет.
— Не пътува със самолет.
Мъжът млъкна втрещено.
— Не пътува със самолет? Но тогава как… Искаш да кажеш, че шофира?
— Така излиза… И на мен ми се стори странно. Това са хиляда и триста километра… Наистина ли не знаеше?
— Не. Абсолютно нищо.
— Попитах я защо ще пътува с кола. Тя рече, че искала да разгледа щата и да помисли. Но не каза за какво ще мисли. Дан, ще те питам направо. Всичко наред ли е между вас с Тори?
Той се канеше да измърмори: „Напълно. Разбираме се прекрасно. Нещата не биха могли да бъдат по-добре“.
Но думите заседнаха в гърлото му.
Насили се да отвърне друго:
— Просто трябваше да ми каже, че иска да те посети. Можех да дойда с нея. Защо й е било да го пази в тайна… Ако кара без почивка и пристигне тази нощ, кажи й да ми се обади веднага. Няма значение колко е часът.
— Можеш да разчиташ на мен. Ще я помоля да ти звънне.
— Направи нещо повече, Маргарет. Сложи й телефона в ръцете и я накарай да ми се обади.
4.
Пейдж затвори телефона и огледа кухнята. Тори беше прибрала съдовете от закуската. Кухненските плотове бяха празни и всичко беше на мястото си, сякаш къщата беше обявена за продан и някой щеше да идва на оглед.
Той отиде във всекидневната. Списанията, които обикновено лежаха разхвърляни на масичката, бяха старателно подредени. Възглавничките на дивана, които снощи с Тори бяха оставили в безпорядък, докато гледаха телевизия, бяха отново по местата си. Дан си спомни, че тя не стоя дълго и си легна рано с извинението, че иска да почете.
Прекоси коридора и надникна в кабинета й. Лаптопа й го нямаше. Като се изключи настолната лампа, бюрото й беше съвсем празно.
Влезе в спалнята. Леглото беше оправено, всичко останало — разтребено. Когато погледна в дрешника, откри, че два от куфарите липсват. Разгледа празните закачалки и стигна до извода, че Тори е взела по-голяма част от всекидневните си дрехи, но нито един официален костюм. Провери чекмеджетата на скрина й и откри, че всичките й чорапи и бельото й ги нямаше. Погледна към нейната страна на леглото. Жена му обожаваше да чете и там винаги имаше дузина книги.
Те също бяха изчезнали.
Пейдж остана известно време неподвижен. Когато си даде сметка, че отвън се стъмва, се върна във всекидневната и седна в полумрака.
5.
Дан се събуди сепнато в сряда сутринта и се обърна към ужасяващата празна половина на леглото, където спеше Тори. Остана втренчен няколко тягостни секунди, после обу набързо някакви дънки, излезе навън, грабна вестника от тротоара и се втурна обратно в къщата, за да не пропусне звъна на телефона. Само че той така и не иззвъня.
На първата страница на вестника пишеше с големи букви: „СТРЕЛБА, ДОВЕЛА ДО ПРЕСЛЕДВАНЕ И ЕКСПЛОЗИЯ НА ЦИСТЕРНА“. Имаше снимка на Боби в униформа. Друга фотография показваше шофьора на пикапа. На трета се виждаха деформираните метални останки от джипа и цистерната с бензин, които се бяха споили от огнения ад.
Пейдж обърна вестника, за да скрие снимките.
Неспособен да чака повече, той взе телефона и набра номера.
— Маргарет, Дан е.
Тя му отговори без обичайните шеговити забележки:
— Тори още я няма.
Той усети как гърлото му пресъхна. Когато преглътна, успя да каже:
— Сигурно се е уморила и е пренощувала в някой мотел. — Но още докато го изричаше, осъзна, че не го вярва.
— Тогава защо не ми се обади да ми каже да не се тревожа? Защото в момента правя точно това. — Старческият й глас потрепери. — Ами ако е катастрофирала?
— Не мисля, иначе все щях да чуя нещо. — Той се опита да звучи убедено. — Но ще видя какво мога да науча.