Осемте мъже бяха около двадесет и пет годишни. Косите им бяха късо подстригани, но не дотам, че да си личи, че са военни. Всеки от тях носеше здрави обувки, джинси с малко по-голям размер, тениска и широка, пусната над панталона риза, която скриваше затъкнатия в колана деветмилиметров пистолет „Берета“.
Това ръчно огнестрелно оръжие не можеше да се мери с любимата на Рейли Д4, но докато някой не измислеше как да се скрие карабина, пистолетът трябваше да свърши работа. А пък и в сандъците с оборудване, които бе поръчал, имаше няколко Д4.
Освен прекрасните радиотелескопи на обсерваторията единствената постройка над земята бе бетонната сграда, откъдето изскочиха на слънчевата светлина двама пазачи с жълтеникаво-кафяви униформи. Те държаха карабините си измамно небрежно, но Уорън забеляза, че всеки момент са готови да открият стрелба.
Лицето на единия от охранителите беше изопнато, сякаш го мъчеше някаква болка.
— Чувам глас, който вие не можете да чуете — каза мъжът.
При други обстоятелства неговото на пръв поглед объркано изявление щеше да накара полковника да се намръщи, но вместо това той веднага отговори:
— Който казва, че аз не трябва да оставам.
Пазачът продължи:
— Виждам ръка, която вие не можете да видите.
— Която ми прави знак да се махам — допълни Рейли.
Като приключи кодовото разпознаване, охранителят отдаде чест:
— Добре дошли в обекта, господин полковник.
— Как се казваш?
— Ърл Халоуей, сър.
Уорън си спомни името от документите, които бе чел по пътя.
— Сражавал си се в Ирак. Бивш армейски рейнджър. Точно ли е?
— Тъй вярно, сър.
— Тогава вече няма нужда да ми отдаваш чест.
— Вкоренен навик, сър.
— Да, така е. В случай че те интересува, тези стихове са от английския поет Томас Тикъл, живял през XIII век.
— Боя се, че никога не съм чувал за него, сър.
— Никой не е. Следващите поколения не са били благоразположени към него. — „Но към мен ще бъдат“, помисли си Рейли. — Изглеждаш притеснен, Ърл. Нещо не е наред ли?
— Просто ме мъчи главоболие, сър. Нищо особено. Изпих един аспирин. Скоро ще ми мине.
Но напрегнатото изражение на лицето му подсказа на полковника, че болката въобще не намалява.
Прекъсна ги вторият хеликоптер, който прелетя с бръмчене над оградите и се приземи на мястото на първия. Когато прахта се слегна, от него слязоха водачът на кучето и немската овчарка. Стоейки настрана от кучето, екипът побърза да разтовари дървените сандъци.
— Ърл — каза Уорън.
— Да, сър?
— Когато се обадих по радиостанцията, дадох нареждане двата джипа в подземния гараж да бъдат готови за тръгване.
— Погрижихме се за тях, сър — отговори Халоуей. — Те чакат отзад.
— Тогава единственото, което ни трябва, е да ни дадеш ключовете.
Пазачът се поколеба.
— Може би ще искате първо да влезете вътре, сър.
— О? — Полковникът се намръщи. — И защо е нужно да го правя?
— Има нещо, което трябва да научите. — Охранителят като че ли изпита още по-голяма болка. — Ако не се лъжа, сър, вие сте тук заради музиката.
— Музиката ли? — попита изненадано Рейли. — Ти знаеш за нея? — „Колко ли зле охраняват тук?“, запита се той.
— Снощи я чух, сър.
— Чул си я?
— Малко след това вие се свързахте с нас, за да ни кажете, че идвате, затова предположих, че има връзка. Радиотелескопът, който е насочен към Ростов.
— Изясни какво имаш предвид, Халоуей.
— Предполагам, че той е насочен към източника на музиката.
Полковникът беше смаян. Това бе един от най-секретните военни проекти, а този бивш армейски сержант говореше за него, сякаш беше нещо всеизвестно.
Помъчи се да прикрие колко е раздразнен.
— Добре, Ърл, покажи ми това, което смяташ, че трябва да видя.
Оставяйки екипа отвън да подготвя джиповете, Рейли последва охранителя в малката бетонна постройка. След като преминаха през две блиндирани врати, те слязоха по кънтящо метално стълбище в ярко осветеното подземие със студен филтриран въздух.
Когато влязоха в наблюдателната зала, Уорън чу глас, за който първоначално предположи, че е на друг охранител. Ала после погледна многобройните монитори, които показваха района около телескопите, и за негова изненада единият от екраните се оказа телевизор.