Докато надзирателят хукна да изпълнява заповедите му, Фред забързано тръгна към един ездач, който наглеждаше стадото.
— Слез! Сниши се, за да не се вижда силуетът ти! Кажи и на другите да сторят същото!
— Проблеми ли има, господин Нолан?
— Просто изпълни каквото ти казах.
Чувствайки някакво необяснимо напрежение, Фред изтича до друг работник и му даде същите нареждания. Приведен, той се втурна към седлото си и измъкна винтовката от кобура й. Винаги я държеше заредена, за да не му се налага да се мотае с лоста. Единственото, което трябваше да направи, бе да дръпне петлето на ударника.
Отново се приведе и заразглежда светлините. Изглеждаха отдалечени на осем или десет километра. Някои блуждаеха, докато други се движеха насам-натам. Бяха в различни цветове — сини, зелени, жълти, червени, — сливаха се и се разделяха.
Работниците се събраха наблизо, докато надзирателят приклекна до него и прошепна:
— Мислите ли, че са лагерни огньове, господин Нолан?
— Никога не съм чувал за лагерни огньове, които постоянно си сменят местата. — Гласът на Фред беше напрегнат и нисък.
— Може би, които и да са там, носят факли и се движат наоколо, правейки нещо.
— Какво например?
— Боен танц — отговори надзирателят. — Смятате ли, че са индианци?
— Тези светлини са достатъчно близо и бихме чули, ако е боен танц — прошепна Нолан, усещайки тежестта на винтовката в ръцете си. — Освен това всички индианци наоколо в повечето случаи са миролюбиви.
— Както сам казахте, господин Нолан, „в повечето случаи“.
— Разбира се, между тях има и вероломни, но тези светлини са по посока на Мексико. Според мен са мексикански бандити. Ако започнат да стрелят, може да подплашат говедата и те да хукнат към Мексико, преди да стане достатъчно светло, за да ги преследваме.
Фред не можеше да откъсне очи от светлините. Чувстваше се застрашен от тях, но и хипнотизиран, и привлечен…
Стоеше като омагьосан.
Необяснимо как, усети в устата си вкус на лимонада.
Той потръпна и кожата му настръхна.
Зад него говедата издаваха тихи звуци, докато се настаняваха да спят.
„Вдигнахме доста шум, идвайки тук — помисли си Нолан. — Който и да е там с тези светлини, със сигурност къде сме“.
— Кажи на хората да си вземат пушките. Раздели ги на групи по двама, за да могат взаимно да се държат будни. Когото хвана, че спи, ще бъде уволнен на сутринта.
— Някак си не мисля, господин Нолан, че точно сега основната им грижа е да не си загубят работата.
— Тогава им кажи, че ще получат допълнително възнаграждение, ако опазят стадото цяло.
— Разбира се — каза надзирателят.
Стоейки приведен, той се втурна да даде нареждания на мъжете.
През това време Фред гледаше упорито към блещукащите светлини. Те се сливаха и се разделяха. Кръжаха във въздуха и се люлееха. Цветовете им постоянно се меняха.
Той си спомни какво беше видял в Ел Пасо преди две години по време на честването на Четвърти юли. Китайските амбулантни търговци продаваха пиратки и ракети, както и безшумни искрящи фойерверки, наречени „бенгалски огън“, — метална жичка, в горния край на която имаше напластена химическа смес, която се възпламеняваше с една кибритена клечка. Със съскане, което на практика беше безшумно, бенгалските огньове бяха избухнали в разноцветни искри. Вечерта Нолан забеляза деца да си играят с такива огньове, за да изписват имената си в мрака.
„Дали не използват това там? Бенгалски огньове? Но ако са бандити, защо ще ни показват, че са наблизо?“
Отговорът не бе труден за разгадаване.
„За да ни изплашат… Е, добре, ще разберат, че не се плаша лесно“.
Ала дори и след заканата си, Фред си призна, че силата на духа му бе подложена на изпитание. Светлините се движеха безцелно, сменяха цветовете си и сякаш му правеха някакви мълчаливи знаци през най-дългата нощ в живота му.
Обезпокоен, той чуваше тиха музика, но мелодията и инструментите, които я изпълняваха, му бяха непознати. При други обстоятелства щеше да си помисли, че идва от някой град отвъд границата, където мексиканците празнуват нещо. Може би бе мариачи9 мотив, изпълняван от група музиканти, долетял чак дотук, но променен от разстоянието.
Нолан обаче не вярваше в това. Когато се концентрира върху трудно доловимите ноти, светлините сякаш ставаха по-ярки, а цветовете им — по наситени. Двете неща бяха някак свързани.