Три часа по-късно, докато пътуваше към една гимназия, за да разследва някакво нападение с нож, Пейдж получи обаждане от дежурния полицай в управлението.
— Няма данни, че Тори е катастрофирала в Ню Мексико или Тексас, нито че е била приета в някоя от болниците по маршрута й.
Дан въздъхна облекчено, въпреки че много добре знаеше какво означава това и какво е следващото нещо, което трябва да направи, — не виждаше друга възможност.
— Пусни рапорт за изчезнал човек.
6.
Рано сутринта в четвъртък телефонът иззвъня. Пейдж остави чашата с кафе и грабна слушалката.
— Ало?
— Дан Пейдж? — попита мъжки глас. Имаше южняшки акцент и беше дрезгав като на пушач.
— На телефона — отговори той и осъзна, че стиска с всички сили слушалката.
— Обажда се полицейски началник Роджър Костиган от Ростов, Тексас.
— Откъде? — На Дан му се зави свят. Той взе една химикалка.
— Ростов, Тексас. На югоизток от Ел Пасо и на около деветдесет километра от мексиканската граница.
Усети да му призлява, нозете му омекнаха.
— Намерихте ли жена ми?
— Виктория Пейдж — отговори гласът, сякаш четеше някакъв доклад. — От бялата раса. Метър и седемдесет. Петдесет и пет килограма. Червена коса. Зелени очи. Кара тъмносин „Сатурн Аутлук“ от 2008 година. — Мъжът продиктува номера на шофьорската книжка.
— Това е тя. — Челото на Дан изстина.
— Един от моите полицаи е забелязал колата й край пътя рано тази сутрин. Намерил я е наблизо.
Той затаи дъх.
— Тя…?
— Добре е. Не е нужно да се притеснявате за това. Не е пострадала. Не е била в опасност.
— Не е имало катастрофа?
— Не, сър.
— Не е ранена?
— Точно така, господин Пейдж. Нищо й няма.
„Слава богу“ — помисли си той. Но главата му моментално се изпълни с тревожни въпроси.
— Ако не е пострадала, тогава защо колата й е била край пътя?
— Трудно е за обяснение.
— Не разбирам. Тя там ли е? Ще ми дадете ли да говоря с нея?
— Не, сър. Не е при мен.
— Тогава как мога да се свържа с жена ми?
— Предполагам, че това зависи от нея — отговори гласът. — Ние й казахме, че я търсите, но тя не реагира.
— Нищо не разбирам. Сама ли е?
— Мисля, че да.
— Тогава какво, за бога, търси в… — Пейдж погледна записките си. — Ростов, Тексас?
— Малко е сложно за обяснение. Ще разберете по-добре, ако се видим на живо. Във всеки случай не е бил нарушен нито един закон. Тя е тук по собствена воля.
— Казвате, че е по-добре да ми обясните на живо?
— По-точно „да ви го покажа“.
— Защо сте толкова потаен, началник Костиган?
— Не го правя нарочно. Повярвайте ми, ситуацията е необичайна. Страхувам се, че не мога ви обясня повече по телефона. Ще трябва да видите всичко с очите си.
— Не знам какво, по дяволите, става, но каквото и да е, ще ми го покажете още този следобед.
— Господин Пейдж, опасявам се, че ще ви трябва доста повече време, за да пристигнете тук. Намирате се в Санта Фе, нали?
— Точно така.
— Най-близкото гражданско летище до нас е в Ел Пасо, а ние сме на неколкостотин километра от там. Няма начин да пристигнете тук този следобед.
— Имате ли изобщо някакво летище?
— Има едно малко, което използват фермерите, ала…
— Значи ще се видим в пет часа следобед.
7.
Дан се обади в полицейското управление и каза на дежурния полицай, че днес няма да отиде на работа и че вероятно ще отсъства до понеделник. После събра багажа си в един куфар, взе пилотската си чанта и отпътува с колата до малкото летище на Санта Фе. Пренесе нещата си до рецепцията и поздрави младата жена зад гишето.
До нея лежеше разтворен днешният вестник, но преди да коментира водещата статия, той тръгна наляво и влезе в компютърната зала, за да разгледа прогнозите за времето в Ню Мексико и Тексас. Според тях в близките два-три дни можеше да има гръмотевични бури, но нищо обезпокоително през следващите няколко часа.
Последното нещо, което винаги правеше, беше да потърси съобщения за забранени зони. Те предупреждаваха пилотите за въздушни пространства, в които нямаха право да влизат, обикновено правеха това от съображения за сигурност. Всеки пилот, който нарушеше забраната, рискуваше да бъде обграден от бойни реактивни самолети и да получи сърдити заповеди да се приземи на най-близкото летище.