— Суеверието е още по-неубедително от температурите инверсии — каза Тори. — Както и да е, аз нямам нужда от обяснение за светлините. Не искам някой да ме лиши от вярата, че те са много специални, като ми каже, че са просто кълбовидни мълнии или духове.
— По този начин се чувстват почти всички в този град — отвърна домакинята. — Когато с покойния ми съпруг за първи път дойдохме тук, през 1970 година, бяхме щастливи в старото ни комби, което практически бе нашият дом. Случайно чухме за светлините и отидохме до мястото, където сега се намира наблюдателната платформа. Отворихме задния капак, седнахме на спалните си чували, като пушехме трева и хапвахме корнфлейкс. Още не знам дали наистина видяхме светлините, или поради дрогата повярвахме, че е така.
Обаче на следващата вечер ги забелязахме, без да сме дрогирани, и на по-следващата също… И тъй никога не напуснахме града. Тогава Ростов не беше голям, но успяхме да си намерим работа, а и не ни трябваха много пари, за да живеем. Всъщност това, че можехме да гледаме светлините, когато си поискаме, ни се струваше достатъчна награда. След известно време вече нямаше нужда да излизаме извън града. Някак си чувствахме, че те са си там, без реално да ги виждаме.
При все това на всеки два месеца ни обземаше желанието да ги зърнем отново, така както хората изпитват нуждата да отидат на църква. Много жители на Ростов са като мен и съпруга ми. Смятали са само да минат, но светлините са ги задържали тук.
— Или са ги повикали обратно.
— Естествено, повечето хора изобщо не виждат светлините, камо ли да реагират по начина, който ви описах — добави Хариет. — Но много от тукашните жители са имали достатъчно късмет да им се случи същото преживяване и ние отдавна сме престанали да се опитваме да го обясним. Единственото, което има значение, е, че светлините ни карат да се чувстваме… предполагам, че точната дума е „благословени“.
— Нещата снощи не бяха благословени — вметна Дан.
32.
Пресконференцията бе приключила, когато излязоха от антикварния магазин и погледнаха към сградата на съвета. Слънцето бе слязло по-ниско и обагряше в тъмнооранжево пустата улица.
Пейдж погледна към Тори.
— Трябва да взема наетата си кола от там — каза той. — Искаш ли да караш след мен към мотела?
Тя не отговори веднага.
— Разбира се.
Обаче когато тръгна към мотела и погледна в огледалото за обратно виждане, Дан не видя и следа от синия сатурн на жена си сред уличния трафик, отправил се към наблюдателната платформа извън града. Той паркира пред 11-о бунгало, слезе от колата и зачака. Като вдигна поглед, видя, че на небето се събират облаци за първи път, откакто бе в Ростов.
Изминаха петнадесет минути, а Пейдж все още не виждаше и следа от нея, така че накрая взе куфара си от багажника и тръгна към вратата.
Дългурестият администратор на мотела излезе от рецепцията и забързано се отправи към него. Дан си спомни името му.
— Нещо не е наред ли, Джейк?
— Имаше репортери, които ви търсеха.
— Надявам се, не си им казал, че сме отседнали тук.
— Капитан Медрано ми нареди да не го правя. Но по някакъв начин репортерите са открили, че жената, която е стреляла, е червенокоса, а съпругата ви е единствената червенокоса жена в мотела. Помислих, че ще е добре да ви предупредя.
— Благодаря ти.
— Беше странно.
— Напоследък всичко е странно — отговори Пейдж. — Имаш ли предвид нещо по-специално?
— Репортерът, който твърдо е решил да ви намери, е онзи от Ел Пасо. Видяхте го по телевизията в предверието, когато говорихме последния път.
Дан се замисли за момент.
— С лице на филмова звезда. Смачкан костюм. Изглежда така, сякаш не е спал от два дни.
— Точно той. Беше първият репортер, който пристигна в града. Представи историята от различни ъгли. Изтъкна толкова много версии, че останалите журналисти трябва само да вървят по неговите стъпки. Бях в канцеларията и го гледах по телевизията. Тогава вратата се отвори, погледнах и — о, боже! — ето го и него, идващ към мен. Предполагам, че една от мислите, които ми минаха през ума, се отнасяше за призраци. Да го видя едновременно на две места ми се стори нереално. Внимавайте с него. Вие търсите усамотение, но погледът в очите му ми подсказа, че ще направи всичко, за да постави жена ви пред камерата и да я накара да разкаже как е застреляла онзи тип.