— Това няма да се случи — заяви Пейдж. Преди да успее да добави каквото и да е, телефонът в рецепцията иззвъня.
— Трябва да се връщам на работа. — Дългурестият администратор затича към вратата.
Когато тя се хлопна зад него, Дан отново погледна към пътя, надявайки се, че по време на разговора му Тори може да е наваксала закъснението си. Обаче никъде не се виждаше нейният сатурн. Бяха надвиснали още облаци, закривайки небето. Усети болка в удареното си място, докато занесе куфара си в стаята.
Ако нещата бяха различни, щеше да му дойде добре да се обръсне и да вземе душ, за да отмие мириса на дим и насилие от себе си. Но единственото, за което си мислеше, бе, че може да понесе всичко — даже случилото се предишната вечер, — само Тори да го бе последвала до мотела, както бе обещала. Само да не го бе напускала отново.
Само да не беше болна от рак.
Синината на мястото, където го бяха изритали, бе по-голяма отколкото бе очаквал, — тъмновиолетова с оранжев контур. Опитвайки се да не и обръща внимание, той обу нови джинси и облече нова дънкова риза.
Дан извади от куфара 9-милиметровия си пистолет, провери дали е зареден и измъкна пълнителя, за да се увери, че е пълен. „Провери го, преди да тръгнеш от вкъщи вчера“ — помисли си, осъзнавайки, че хората, чиято работа бе свързана с носенето на оръжие, имаха склонност към подобно поведение.
Или може би той просто имаше нужда да ограничи мислите си до едно нещо.
Пистолетът беше „Зиг Зауер 225“. Пълнителят му побираше осем патрона и имаше един в патронника. Нямаше голяма огнева мощ в сравнение с оръжията с двоен пълнител, но предимството му бе компактният размер. Той го намираше идеален за скриване. Компанията вече не ги произвеждаше, а този „Зиг Зауер“ бе принадлежал на баща му.
Пейдж го мушна в кобура на колана си, облече анорака, за да го прикрие, грабна бейзболната си шапка от куфара и отвори вратата. Беше готов да търси Тори, макар да знаеше къде ще я намери — на наблюдателната платформа.
Тъкмо се канеше да седне в колата си, когато чу скърцане на гуми върху чакъла и погледна към пътя. С изненада видя синия сатурн да влиза в паркинга и да се насочва към него. Червената коса на жена му блестеше през предното стъкло. Когато тя спря пред 11-о бунгало, коленете му омекнаха.
— Помислих, че си ме зарязала — каза той през отворения прозорец.
Тори му показа една книжна торба.
— Взех това за тебе.
Дан едва не се намръщи от недоумение, преди до него да достигне ароматът на храна.
— Каза, че не си ял от вчера. Надявам се, че хамбургерът и пържените картофки ще ти допаднат. Всичко друго щеше да отнеме твърде много време.
— Идеални са. — От вълнение краката му се разтрепериха още повече. — Благодаря ти.
— Имаш нужда от повече енергия. Очаква ни още една дълга нощ.
— Благодаря ти. Наистина.
— Хайде, качвай се — подкани го тя нетърпеливо.
Той свали бейзболната си шапка и й я подаде.
— По-добре си сложи това. Репортерите търсят червенокоса жена.
Тори кимна и взе шапката.
Докато тя караше, Пейдж отхапа от хамбургера и си спомни смутено, че точно това бяха яли заедно с Костиган предишната вечер.
— Как си? — попита той.
— Когато отново видя светлините, всичко ще бъде наред. Те ще ме накарат да забравя случилото се снощи.
— Номерът е да отклониш мислите си, като обръщаш внимание на дребните неща. Обаче аз нямах предвид случилото се снощи. Как се чувстваш?
Жена му се поколеба.
— Никога не съм осъзнавала, че ми има нещо, преди лекарката да ми се обади, за да ми съобщи резултатите от мамографията. Сега съм толкова вглъбена в себе си, че мога да се закълна, че усещам как това нещо расте в мен.
— Във вторник вече няма да го има.
— Иска ми се да мога просто да бръкна и да го изтръгна със собствените си пръсти.
— Обичам те.
Тори го погледна.
— И снощи ми го каза.
Отпред три телевизионни хеликоптера се открояваха на фона на мрачното облачно небе. От двете страни на пътя бяха паркирани множество автомобили. Възползвайки се от собствения си съвет, Дан се успокояваше, обръщайки внимание на дребните неща, и погледна надясно към руините на въздушната база от Втората светна война.