34.
— Анита, сигурна ли си, че ще стане от този ъгъл?
Брент Лофт повиши тон, така че гласът му да бъде чут сред шумната тълпа. Той и неговата операторка стояха на покрива на авто каравана „Уинебаго“, чийто собственик — местен търговец на автомобили — се бе съгласил да я използват в замяна на безплатна реклама.
Също като Брент, Анита бе спала само няколко часа, откакто бе пристигнала в Ростов. Имаше твърде много хора за интервюиране, страшно много места за проучване. Очите й изглеждаха подпухнали под бейзболната шапка. Връхните й дрехи с техните многобройни джобове и придаваха още по-безформен вид.
„Костюмът ми никога не е бил по-зле“ — помисли си Лофт. Ден по-рано това щеше да го накара да се чувства потиснат, но сега, когато погледна към ожулените си мръсни обувки, той почти се усмихна на новия имидж, който си създаваше.
— Ти ще си от дясната страна на екрана — отговори Анита. — Хоризонтът ще ти бъде отляво. — Тя имаше толкова уморен вид, че Брент се учуди откъде намираше сили да държи стабилно тежката камера на рамото си. — Снимката ще е чиста. Ако опитаме от земята, тълпата ще ни се препречва, но от височина като тази хората изобщо няма да влязат в кадър, освен ако не поискаш да наведа камерата.
— Чудесно. Дръж ме на фокус. Кажи на Джак и момчетата в хеликоптера през цялото време да снимат панорамно тълпата, в случай че нещо се случи.
— Какво имаш предвид?
— Просто се увери, че са готови. А аз определено искам снимка на онзи тип. — Брент посочи надолу към висок мъж с прошарена брада, който бе облечен в библейска роба, държеше жезъл и изглеждаше като Чарлтън Хестън в ролята на Мойсей във филма „Десетте божи заповеди“.
Той погледна намръщено на изток, където тъмните облаци ставаха все по-плътни. „По-добре този дъжд да почака, докато свърша предаването“ — помисли си Лофт.
— Нека подготвим госта.
— Закопчай си ризата. Оправи си вратовръзката — посъветва го Анита.
— Няма начин. — Брент потърка наболите си мустаци.
— Искам от Си Ен Ен да видят колко здраво работя.
— Колко здраво работим всички ние.
— Точно така.
На зазоряване след нощта, прекарана в търсене на интервюта, за момент бе изпитал силно вдъхновение, когато видя отражението си в стъклото на колата. И се уплаши от това колко зле изглежда.
Случката му бе напомнила за един стар черно-бял филм, разказващ за репортер, който се надпреварва с времето, за да докаже невинността на затворник. Той щеше да бъде екзекутиран на електрическия стол в отделението за смъртници. Във филма репортерът едва имаше време да хапне, да не говорим да се преоблича или бръсне.
В края, когато се втурна в кабинета на губернатора доказателството, той изглеждаше така, сякаш е преминал през ада, за да се сдобие с информацията.
В този момент му бе хрумнала идеята: „Как биха могли зрителите или ръководителите на Си Ен Ен да разберат колко усилено работя, ако изглежда, че е лесно? Действам неправилно. Зрителите не дават пет пари дали нося отлично изгладен костюм. Повечето от тях дори не притежават спортна кола. За тях официалното облекло са джинсите. Трябва да ги накарам да повярват, че съм един от тях, че се съсипвам, за да им разкрия историята“.
И обзет от това просветление, той бе направил рязка промяна.
Освен от изтощение Брент страдаше от твърде многото изпито кафе и недостатъчната истинска храна. Поничките и тортилите бяха единственото, което бе ял, и то винаги на крак. Като се изключат моментите, когато се возеше с Анита, той не бе имал възможност да седне, но дори и тогава не почиваше. Нахвърляше си бележки или говореше по мобилния телефон, което не беше лесно, тъй като връзката тук бе отвратителна.
Не можеше да намали темпото. Трябваше да е сигурен, че е стигнал до всеки, който разполага и с най-малката полезна информация, и да се добере до него преди другите репортери. Искаше всички други да се чувстват изостанали, уверени, че каквото и да направят, ще изглежда като имитация на това, което той вече е постигнал.
Но постигнатото си имаше цена. В стомаха си изпитваше остра, пареща болка. Ръцете му леко трепереха. Чувстваше се замаян от умората и глада.
Със схванати крака Брент заслиза по стълбата към тълпата. Главата го заболя от шума на толкова много нетърпеливи гласове. Беше мръкнало и небето бе черно, без нито една звезда, обаче имаше множество други източници на светлина: автомобилни фарове, прожектори, поставени от властите и телевизионните екипи, джобни фенерчета, носени от любопитните. Ярко осветените фигури хвърляха причудливи сенки, които придаваха сюрреалистичен вид на мястото.