Друг път той се бе промъкнал в училището посред нощ и бе успял да стигне до пилона със знамето, без да бъде забелязан от разсилния или от минаващата оттам патрулна полицейска кола. На следващата сутрин, когато учениците пристигнаха, завариха над училището да се вее ухиления лик на Мики Маус.
Директорът беше бесен. На набързо свикан съвет той заяви, че някой е нанесъл обида не само на училището, но и на американското знаме, и поиска настойчиво да разбере кой го е направил. Само Лутър и няколко други деца знаеха, че е бил Джони, и, естествено, никой от тях не каза и дума поне до този 4 юли, когато вече нямаше никакво значение.
— Хайде да направим нещо голямо — предложи Джони на Хамилтън и още половин дузина хлапета след последния час в края на учебната година.
Хапваха хамбургери в „Риб Палъс“ и Лутър отвърна:
— Да, като какво например? Знаеш, че тук наоколо няма нищо за правене.
Джони дъвка известно време замислено и внезапно се ухили:
— Единственото, което имаме, са светлините, нали?
— И старата фермерска къща, където снимаха филма с Джеймс Дийкън — подсказа Кал Бейли.
— На кого му пука за тази стара грозотия? Проклетата къща се разпада. Не, светлините са единственият екшън, с който разполагаме. Колко пъти всеки от вас се е опитвал да разбере какво представляват те?
Всички свиха рамене. Беше се превърнало в нещо като ритуал на порастването на дванадесетия ти рожден ден да се измъкнеш от вкъщи, след като родителите ти заспят. После отиваш с велосипеда до паркинга извън града, където децата чакат да видят дали ще имаш куража да прескочиш оградата и да побродиш из полето, за да се опиташ да откриеш произхода на светлините. Беше по-трудно, отколкото изглеждаше, защото полята се простираха чак до Мексико и лесно можеше да се загубиш там в тъмнината.
Наистина, малко деца виждаха светлините, така че повечето дори не знаеха какво търсят. Затова останалите хлапета се мъчеха да изкарат нещата по-страшни, като ги наричаха „Призрачните светлини“.
Преди момчето рожденик да пристигне, другите деца се скриваха в полето. Когато то прескочеше оградата и тръгнеше в мрака, те вдигаха запалени фенери, но щом момчето поемеше в тяхната посока, скриваха светлината. Това го караше да се оглежда объркано наоколо. После то виждаше други светлини — още фенери — и поемаше към тях. Те пак изчезваха. Шегата свършваше, когато хлапетата с фенерите не можеха повече да се удържат да не се разсмеят.
Обаче понякога децата, които се криеха, виждаха други светлини. И бе очевидно, че те не може да са от фенери, защото някои от тях се рееха високо над земята. Те се носеха насам-натам, сливаха се и променяха цвета си, постоянно се уголемяваха и приближаваха. Това бе другият повод за край на шегата — изведнъж вече не беше смешно и децата с фенерите решаваха, че е време да се прибират вкъщи.
Този ритуал бе прекратен след 4 юли 1980 година. След тоя ден никой не искаше да излиза в полето и когато началник Костиган пристигна в града, за да заеме поста след баща си, който бе застрелян, полята станаха забранени за посещение. Защото началникът постоянно обикаляше с колата си там по мръкнало, опитвайки се да открие какво представляват светлините.
— Ние, естествено, се шегувахме с тях — каза Джони през онзи юни, като отдели хамбургера от устата си, — но истината е, че никой не знае какво са те.
— Те са нищо — заяви Джаспър Конклин. — Кълна се, че съм бил в полята стотици пъти. Нито веднъж не съм ги зървал. Хората, които твърдят, че ги виждат, се превземат.
— Е, аз пък съм ги виждал — опонира му Джони.
— И аз — добави Лутър. — Майка ми и баща ми също.
— Хайде да направим нещо различно, което градът дълго ще помни — предложи Джони. — Да открием откъде идват. Да си организираме лов на Призрачните светлини.
Това беше идея точно в неговия стил, но името звучеше вълнуващо и той предложи да я реализират след тъпите фойерверки в чест на 4 юли и да си направят истинско тържество.
— Защо не? — подкрепи го Джаспър. — Нямаме нищо по-добро за вършене.
Те го споменаха из града, родителите чуха за това и някои от тях — особено редакторът на седмичния вестник — си помислиха, че може да е интересно. И така във вестника бе отпечатана статия, а после проведоха събрание в училищния гимнастически салон. Много хора не искаха да имат нищо общо с лова — те бяха доволни от положението такова, каквото бе, и чувстваха, че някои неща не трябва да бъдат обяснявани. Обаче повечето бяха уморени от неведението си, а пък някои си имаха собствени причини да искат ловът да се състои.