В Ню Мексико нямаше подобни зони, но Пейдж с изненада установи, че в Ростов, Тексас, има една такава. Озадачен, той натисна нужния клавиш, за да получи повече информация, и откри, че зоната обхваща пространството над група астрономически сателитни антени на тридесет и два километра северозападно от града. Не ставаше въпрос за националната сигурност. По-скоро обсерваторията беше забранена за посещения, защото летящите над антените самолети можеха да причинят електрически смущения, които да попречат на опитите за събиране на радиосигнали от астрономически явления, като слънчеви изригвания и завихряне на галактики.
„Чудесно, просто ще стоя надалече от нея“ — помисли си Дан.
Той извади картите от пилотската си чанта и начерта набързо маршрута си до Ростов. Както му беше казал началник Костиган, градът се намираше на неколкостотин километра югоизточно от Ел Пасо. Доста далече от Сан Антонио.
Обзет от вълнение, Пейдж пое към зоната на стоянките на летището. Там, под топлата слънчева светлина, бяха строени цял рояк малки самолети, чиито криле и опашки бяха вързани с въжета към бетонната писта. Един от тях беше неговата „Чесна“. Давайки си сметка, че времето го притиска, Дан се насили да запази спокойствие, докато оглеждаше внимателно самолета. След всеки полет пълнеше догоре резервоарите. Сега източи малко гориво в една чаша, за да се увери, че в него няма водни мехурчета или други вредни примеси.
„Съсредоточи се!“ — каза си той.
След като развърза самолета, Пейдж се качи в кабината, защипа картите и маршрута на полета за клипборда, който беше прикрепил към бедрото си, и пое дълбоко дъх.
„Трябва да внимавам — помисли си той. — Независимо колко много искам да стигна при Тори, в момента най-важен е самолетът. Нужно е да се съсредоточа само върху него“.
Пое си още веднъж дълбоко дъх и прегледа списъка с нещата, които трябваше да направи, преди да излети.
„Какво, за бога, търси Тори в Ростов, Тексас?“
Включи радиостанцията си и поиска разрешение от авиодиспечера да се придвижи до зоната за излитане. Няколко минути по-късно — по-малко от два часа след телефонния разговор с началник Костиган — той беше във въздуха и летеше към Тексас.
8.
Мъжът с карабина Д4 стоеше в сянката на малката бетонна сграда и се наслаждаваше на последната си цигара. Температурата беше приятна — около 30 градуса, — но той все още се придържаше към навиците, които беше придобил по време на двете си мисии в Ирак, и избягваше да се излага на пряка слънчева светлина.
Беше сутрин и слънцето се намираше от другата страна на ниската сграда, затова Ърл Халоуей не можеше да се наслади на суровото великолепие на планините Дейвис, които се издигаха на север. Вместо това пред погледа му се простираше безкрайно поле, осеяно с редки туфи кафява трева.
Заплетени изсъхнали бурени стърчаха в подножието на телената ограда на петдесет метра от него. Тя беше висока четири метра и бе обточена с бодлива тел на върха. По протежението й имаше табели, на които пишеше:
НАУЧНОИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИ ОБЕКТ
ВХОД ЗАБРАНЕН
Вляво от Халоуей се издигаха девет големи сателитни антени, насочени под различен ъгъл към небето, а десетата беше наведена, така че бе успоредна на земята. До нея имаше камион, скеле и малък кран, сякаш беше в ремонт. Сателитните чинии се виждаха от доста голямо разстояние и привличаха вниманието.
На шосето, което минаваше на шестнадесет километра от обсерваторията, върху заключената порта на оградата имаше същата предупредителна табела. Хората, които спираха колите си, за да позяпат отдалечените сателитни антени, скоро се отегчаваха и продължаваха пътуването си.
Телената ограда беше една от трите, които обграждаха чиниите. По нея не течеше ток — в базата не искаха да си имат неприятности с фермери, чийто добитък случайно е налетял на жиците и е станал на пържоли. Въпреки това досега нито един глупак не се беше опитвал да я прескочи. Втората ограда бе изцяло от бодлива тел, а по третата течеше електрически ток и бе осеяна с множество набиващи се на очи табели: „ВНИМАНИЕ! ВИСОКО НАПРЕЖЕНИЕ!“.
Халоуей можеше да седи с часове в стаята за охраната, охладена от климатик, и да наблюдава мониторите, които щяха да му покажат всеки безплоден опит на някой нарушител да се прехвърли над третата ограда. Ако се случеше подобно нещо, той и другите пазачи после щяха да излязат, за да почистят останките. Обаче в стерилната сграда пушенето беше забранено, затова от време на време Халоуей излизаше навън. Оправдаваше пристрастеността си, като си казваше, че камерите и мониторите не могат да заместят човешкото око и е по-добре да се увери лично, че всичко е толкова спокойно, колкото изглежда. Та нали един от рейнджърите, с които бе служил в Ирак, беше снайперист, който можеше да се маскира толкова добре, че врагът да мине покрай него в открито поле и да не разбере, че е там, освен ако не го настъпи.