Жена му бе облечена в обичайните си тениска и боксерки. Подсушената й с хавлиена кърпа коса беше сресана назад.
— Ти си на ред.
— Идеята да се намокря отново някак си не ми харесва. Мисля да почакам, докато се стопля още малко.
— Мен още ме тресе. Каква супа си взел?
— Заведения от типа на „Риб Пелъс“ предлагат само един вид — наричат я „Огнено телешко“.
— Звучи ми като нещото, от което имам нужда.
Тя взе одеялото, с което бе застлано леглото й, уви се с него и седна на масата, като махна капака на стиропорената си чаша със супа. Без да откъсва очи от нея, Пейдж отпи от кафето си и горещата течност опари наранената му устна. Тори се нахрани мълчаливо, като гребеше бързо от супата си. После отвори чашата си с кафе и я пресуши също толкова мълчаливо. Накрая се обърна към него, а на лицето й беше изписано смущение.
— Ако не беше бурята, можех да вървя до безкрай в стремежа си да стигна до светлините.
— Не — поправи я Дан. — Ако не бях аз.
— Не можех да се съпротивлявам. Сякаш ме зовяха към себе си.
Той обмисли думите й, после я погледна право в очите.
— Давай да си събираме багажа и да се махаме оттук. Не утре. Още сега. До сутринта можем да сме в къщата на майка ти. Готова ли си да го направим?
Жена му наведе глава и мълчанието й беше по-красноречиво от всеки отговор. Пейдж си спомни какво се беше случило на полето. След нещата, които му беше казала и направила, нямаше никакво намерение да я отвежда насила. Даже не беше сигурен, че е способен да я отведе насила. Затова взе единственото възможно решение.
— В такъв случай ще продължа да играя ролята на полицай още известно време. Нещата стигнаха прекалено далече и излязоха от контрол. Трябва да разбера какво става.
44.
Пейдж се събуди стреснато и изтръпна, когато осъзна, че Тори наистина е болна от рак и че снощните събития не са били плод на въображението му.
„Трябва да свиквам с толкова много неща“.
През пролуката между евтините пердета се процеждаше слънчева светлина, но той изобщо не се чувстваше отпочинал, въпреки че бързият поглед към будилника до леглото му разкри, че е един и четиринадесет на обяд и че е проспал още дванадесет часа.
Този път жена му си беше в леглото.
Дан влезе замаяно в банята, като затвори тихо вратата след себе си, и се обръсна, като гледаше да пуска колкото се може по-рядко чешмата, за да не вдига шум.
Когато излезе, Тори тъкмо обуваше чифт спортни панталони.
— Извинявай, ако съм те събудил.
— И без това спах лошо.
— Аз също. — Той пипна ризата и дънките, които беше оставил на закачалките. — Още са мокри. — Погледна надолу към дрехите, с които беше спал. Те бяха смачкани и продължаваха да миришат на пожара отпреди две нощи.
— Май ще трябва да отидем да пазаруваме — отбеляза Тори.
Когато излязоха от стаята и се озоваха под ярката слънчева светлина, Пейдж се разтревожи от броя на превозните средства, които минаваха покрай мотела, — бяха далеч повече от предишния ден. А на жена му й беше нужно още повече време да намери пролука в трафика, за да излезе със сатурна на пътя.
Улиците на града бяха пълни с коли. Всички места за паркиране бяха заети. Тори остави Пейдж пред един магазин на име „Готово облекло“, в който имаше толкова много туристи, че му се наложи да чака петнадесет минути, за да плати новите си дрехи. И после още петнадесет, за да влезе в една от пробните. Вътре облече чифт панталони и тениска, а отгоре — риза, за да не се вижда пистолетът му. Когато излезе от пробната, понесъл старите си дрехи в найлоновата торбичка, Дан чу един клиент да пита една от продавачките:
— Хората наистина ли виждат светлини в околността?
— Да — отговори му продавачката. — Но аз не съм ходила да ги гледам от години.
— Не ви ли е любопитно какво представляват? — продължи клиентът.
— Любопитно ми беше, когато бях малка. После свикнах с тях.
Докато вървеше към изхода на магазина, Пейдж чу друг клиент да казва на друга продавачка:
— Съпругата ми има диабет. Чухме, че на това място ставали чудеса като в Лурд12. И че ако види светлините, ще се излекува.
Дан излезе на тротоара, където го чакаше Тори с два сандвича и две бутилки вода, които беше взела от един съседен ресторант.
12
Град в Югозападна Франция, в който през 1858 година Дева Мария се явила пред св. Бернадет. — Б.пр.