„Излекувана? — помисли си той. — Няма ли да е чудесно?“
Изминаха пеша трите пресечки, които ги деляха от болницата, като междувременно си изядоха сандвичите. Там жена му отново се спря нервно на напечените от слънцето стълби пред входа.
— Един ден по-близо до остатъка от живота ти — опита се да я окуражи Пейдж.
Тя си пое дълбоко дъх и се насили да влезе.
Миризмата на дезинфектанти се засилваше все повече, докато вървяха по ярко осветения коридор към стаята на Костиган.
Отвътре се чу познатият дрезгав глас на полицейския началник, който казваше на някого:
— Бог да ни е на помощ, ако следващите размирици обхванат града. Колко хора са пострадали?
— Двадесет и трима — отговори му непознат глас. — Дванадесет от тях са се наранили доста лошо на оградата от бодлива тел.
— А останалите?
— Шестима са били стъпкани почти до смърт. Останалите са пострадали при сбивания.
На Пейдж му стана неловко да подслушва. Даде знак на Тори да го последва и прекрачи прага.
Един мъж се обърна към тях, щом чу стъпките им. Беше прехвърлил петдесетте, набит, със слънчев загар. Спортното му сако имаше характерна за уестърните кройка и зигзагообразна шарка на предниците. Носеше колан с голяма катарама и държеше в ръка каубойска шапка.
— Извинете, че ви прекъсваме — каза Дан. — Искахме само да видим как е началник Костиган.
— Много по-добре, благодаря. — Костиган седеше облегнат в леглото си и вече не изглеждаше толкова блед. Сега мустаците се открояваха на лицето му, а мониторите, които показваха пулса и кръвното му налягане, бяха изчезнали. Системата за кръвопреливане също бе махната от ръката му, но превръзката на главата му си стоеше.
— Казаха, че утре ще ме пуснат да си ида вкъщи, стига междувременно да не си ударя някъде главата. Това е Ханк Уагнър. Той държи градската аптека. Освен това ни е кмет, за което в момента ужасно съжалява.
Пейдж се здрависа с Уагнър.
— Дан Пейдж. Това е жена ми, Тори.
— Началникът ми разказа за вас. Вие сте двойката, спасила онези хора от автобуса в четвъртък вечер. А вие сте жената, която… — Кметът забеляза смущението й. — Е, благодарни сме ви за стореното. Без помощта ви положението можеше да е още по-лошо. — Той погледна ръчния си часовник. — Моля да ме извините. Трябва да свикам извънредно събрание на градския съвет.
Те го изпратиха с поглед, после насочиха вниманието си към Костиган.
— Наистина ли се чувствате по-добре? — попита го Тори.
— Главоболието ми е по-слабо. От вените ми вече не стърчат онези проклети игли. И докторът най-накрая смени диетата ми от бульон и желе. — Началникът посочи подутата устна на Пейдж. — Май и вие сте сред хората, които са пострадали снощи.
— Беше голям хаос. Мога ли да ви задам един въпрос?
— Питайте. — Гласът на Костиган увисна във въздуха сякаш се канеше да добави „но аз мога да не ви отговоря“.
— Мъжът, който е застрелял баща ви…
Присвитите от болка очи на началника се фокусираха за миг върху миналото.
— Какво за него?
— Казахте, че е дошъл в Ростов няколко месеца преди това.
— Загубил работата си във Форт Уърт, когато фабриката, в която работел, се преместила в Мексико. Не успял да си намери друга работа. Тук имал някакъв роднина, който му намерил място в оборите за добитък.
— Освен това ми казахте, че е бил пияница и че се биел по баровете. Жена му ходела със закопчана яка и блуза с дълъг ръкав дори през лятото, за да прикрива синините си.
— Точно така.
— Ако бях на ваше място, предвид това, което се е случило с баща ви, щях да разгледам случая от всички страни. Щях да отида до Форт Уърт и да поговоря с хората, които са познавали мъжа, когато семейството му е живеело там. Открихте ли дали поведението му се е променило, след като е дошъл в Ростов?
Костиган остана втренчен в него за момент.
— Да, вие сте добър полицай.
— Знаете не по-зле от мен, че най-важното е да бъдат зададени правилните въпроси.
Началникът кимна.
— Поразпитах тук-там. Поведението на съпруга определено се е влошило след пристигането му. Бил е избухлив, особено когато е пиел, но тук нещата са ескалирали. Хората, които го познаваха от Форт Уърт, смятаха, че се е вкиснал, защото е бил принуден да напусне годния град и да заживее насред нищото.
— А вие бяхте ли на същото мнение?
— Аз имах друга теория.