Джанис се засмя на думите й, които помисли за шега, и отиде да обслужи един нов клиент.
Хариет преведе Дан и Тори през вратата в дъното на магазина и щом се озоваха в оскъдно мебелираната й всекидневна, заключи вратата, затвори очи и си пое дълбоко дъх. Когато най-накрая отвори очи, каза:
— Дошли сте, за да говорим за случилото се снощи нали?
— Ако сте прекалено заета, можем да дойдем по-късно — предложи й Тори.
— Не. Елате с мен, искам да ви покажа нещо.
46.
Пикапът на Хариет потегли по вече познатия маршрут.
— Водите ни към наблюдателната платформа? — попита Пейдж. Той седеше до вратата на пасажерската седалка, а Тори — до него.
— Отвъд нея — отговори възрастната жена.
На двата банкета пред тях бяха паркирани още повече коли. Имаше и няколко камиона с полуремаркета, натоварени с бетонни заграждения. Един кран вдигаше загражденията и ги нареждаше в редица покрай входа на зоната за наблюдение, като по този начин образуваше висока стена. Работата надзираваха двама мъже в костюми. Строителните им каски бяха в контраст с каубойските шапки на Медрано и патрулния полицай до него.
— Изглежда, затварят мястото — рече Хариет. — Ако са умни, ще съборят наблюдателната платформа барабар с историческия паметник и ще натоварят преносимите тоалетни на онези камиони. Никога не съм одобрявала това, което направиха местните власти. Светлините не трябва да бъдат туристическа атракция. Не ми пука, че туристите подпомагат бизнеса в града. Светлините трябва да се пазят в тайна. Нека хората ги намират сами, ако им е писано.
— Ако им е писано? — повтори въпросително Тори.
— Смятате ли, че тези хора заслужават да видят светлините? Повечето не успяват. А другите не могат да оценят това, което имат късмета да видят. — В гласа й се прокрадна някаква нотка, каквато Дан не беше чувал до този момент.
Пътят беше задръстен от хора, които се оплакваха от високата барикада. Хариет се принуди да спре пикапа.
— Пречите на движението! — чу Пейдж да вика Медрано.
Тълпата се раздели неохотно.
Възрастната жена подкара отново пикапа и подмина паркираните коли. Отвъд оградата от бодлива тел полето, обрасло с рядка трева, се простираше и в двете посоки. След осем километра тя зави наляво към една порта в оградата. Дан слезе, отвори портата и изчака пикапа да мине, после я залости.
Сега пътуваха по черен път. Горещото слънце беше пресушило локвите от снощната буря. Под гумите им се вдигаха облачета прах. Тревистото море се простираше чак до далечните планини — обширен район, който беше толкова равен и лишен от дървета, че единствено пасящият добитък нарушаваше еднообразието на пейзажа.
„Почакай — каза си Пейдж, докато се взираше в далечината. — Там има нещо“.
В края на пътя се виждаше някакво неясно петно. Той се наведе напред в опит да разбере какво вижда. Петното нарастваше с приближаването им.
— Това е сграда — отбеляза любопитно Тори.
— Защо имам чувството, че съм бил тук и преди? — намръщи се Дан, като си припомни чувството за дежа вю, което го бе обзело, когато бе прелетял над добитъка и вятърната мелница на път за Ростов. И по-късно, когато беше минал за пръв път по главната улица на града.
Сградата придоби по-ясни очертания и стана още по-загадъчна. Беше впечатляваща фермерска къща на три етажа. Пред широката й фасада имаше покрита веранда. На покрива й стърчаха няколко комина. В десния ъгъл се извисяваше квадратна кула, завършваща с купол, който придаваше на къщата вид на замък. Но колкото и величествено да изглеждаше цялата постройка, в нея имаше нещо мрачно и готическо.
— Виждала съм тази къща и преди — каза Тори на Пейдж. И внезапно направи връзката. — „Рождено право“?
— Разбира се! — възкликна Дан. — Ето защо всичко ми изглеждаше познато, когато пристигнах със самолета. Това е къщата, за която говореше капитан Медрано, къщата, която Едуард Мълан е искал да види.
Пейдж си спомняше осъвременената версия на „Рождено право“, която бяха пуснали по кината по случай петдесетгодишнината на актьора. Двамата с жена му бяха слушали толкова много за тази класика, която бяха давали рядко по телевизията, че бяха отишли да я гледат.
— Луди сме по филма — каза Тори.
— Да, впечатляващ е — отговори Хариет, а къщата ставаше все по-ясно различима, докато караше към нея. — Във всеки случай хората тук, в Тексас, го обожават. Романът не им харесва, защото са пренебрегнати в него, но смятат, че филмът показва силата и решителността им, да не говорим за необятната природа. Без днешните фалшиво изглеждащи компютърни ефекти. Стоте хиляди говеда, които сте видели, са съвсем истински. Необятната фермерска земя. Безкрайното небе. Не мисля, че някога е имало по-голям филм. Голям колкото самия щат. А и актьорите пасват на величието на филма. Джеймс Дийкън, Вероника Пейджънт, Бък Ривърс. Легенди.