— Сър, при цялото ми уважение към вас, аз не съм специалист по комуникациите. Само повтарям това, което ми казаха техниците. Допреди малко се мъчиха да отстранят повредата.
— И междувременно никакви данни не са получавани и изпращани до Форт Мийд? — Гласът на полковника стана още по-яростен.
— И аз така разбрах.
— По дяволите, когато всичко това свърши, ще науча кой не си е свършил работата. А сега искам да ме свържеш с контролната зала.
Халоуей усети пристъп на паника.
— Сър, опасявам се, че не мога да направя това.
— Не можеш? Как така не можеш?
— Телефонът, от който говоря, се намира в залата за наблюдение и е единственият, който работи в момента.
От другата страна на линията настъпи тишина. Ърл имаше чувството, че усеща нарастващия гняв на полковника. Внезапно се зарадва, че се намира на безопасно разстояние от него.
— Бивш сержант Халоуей, искам да отидеш в контролната зала и да извикаш на телефона Гордън.
— Сър? Там ли сте, сър? Не ви чувам.
— Как така не ме чуваш?
— Сър?
— По дяволите, аз пък те чувам отлично — отговори Рейли, като постепенно повишаваше глас.
— Сър? Ако все още сте на линия, не ви чувам. Изглежда, системата отново се разпада.
— Сержант, извикайте Гордън на телефона!
— Сър? Сър?
Ърл затвори слушалката и прекъсна връзката.
Втренчи се в пода и се съсредоточи. После излезе в коридора и се върна в контролната зала. Въпреки че се беше нагледал на трупове по време на двете си назначения в районите с най-ожесточени боеве в Ирак, от вонята му се повдигна.
„Трябва да почистя това място — помисли си той. — Не мога да се наслаждавам на музиката, ако стомахът ми се бунтува“.
Това го наведе на още една мисъл.
„Освен това не мога да отбранявам мястото, ако не ми е добре“.
Погледна часовника си и усети хлад, когато видя, че е почти пет часът. Неусетно бяха минали петдесет минути. Сякаш отново е бил в безсъзнание. Времето не течеше нормално.
„Мърдай!“ — подкани се сам.
Наведе се над трупа на Гордън, хвана вкочанените му ръце и започна да го влачи по пода. Изкара го в коридора, подмина залата за наблюдение и го завлече чак до стълбището. Опита се да издърпа тялото по него, но коланът на мъртвеца се закачи за една от металните стълби. Освободи го, но няколко стъпала по-нагоре се закачиха обувките му.
„Така става много бавно“.
Халоуей придърпа Гордън към себе си, докато трупът не застана почти във вертикално положение. Прегърна го с една ръка през гърба, после пъхна другата под коленете — които останаха изпънати, — и го вдигна.
Тежестта го накара да се олюлее.
„По дяволите, как е възможно осемдесет килограма мъртва плът да тежи повече от осемдесет килограма жива плът? — запита се той. — Би трябвало да е обратното, щото нещо липсва“.
Като дишаше тежко, Ърл тръгна нагоре. Ехото от стъпките му беше оглушително заради тежестта, която носеше.
На върха на стълбите се олюля и едва не падна назад. Щом възстанови равновесието си, облегна трупа на металния парапет и отвори първата блиндирана врата.
„Опитах се да се сприятеля с теб, Гордън, но ти не ми позволи. Единственото, което трябваше да направиш, беше да бъдеш пич и да споделиш с мен музиката, но не — ти я искаше само за себе си. Видя ли сега какво стана, като се държиш като копеле?“
Той задърпа вкочаненото тяло към втората блиндирана врата. Отстрани движението им приличаше на танц. Облегна трупа на стената, отвори вратата и примигна заслепен от ярката слънчева светлина.
След вонята на толкова мъртви тела вятърът му се стори божествен.
„Зад радиотелескопите има ивица земя, която никой не може да види“ — рече си Халоуей.
Той наклони Гордън и започна да го влачи натам. Но само след миг спря и се прокле заради глупостта си.
„Използвай проклетия камион“.
Както обикновено, той стоеше паркиран до наклонената хоризонтално антена. Ключът за запалване се държеше в кабината. Камионът беше защитен от три огради — едната, от които бе от бодлива тел, а по другата течеше ток, — и шансът някой да го открадне клонеше към нулата.
Ърл хукна под жестокото слънце към камиона и усети, че се запъхтява още повече.
Радиотелескопите се извисиха над него, кацнали на подобните си на крака метални греди. Всеки от сферичните им рефлектори беше блестящобял и се издигаше на осемнадесет метра над земята. Те се простираха в редица, дълга осемстотин метра, и докато бързаше покрай тях, Халоуей се почувства като джудже.