— А защо, за бога, си мислите, че онзи ще иска да разговаря с вас — съпруга на жената, която е застреляла брат му?
— Не е нужно да научава този факт. Но дори и да го научи, няма нищо лошо в това да му поднеса съболезнованията си.
Капитанът все още изглеждаше скептично настроен.
— Какво искате да го питате? Може остинската полиция да го попита вместо вас.
— А защо не вие или началник Костиган?
Медрано го изгледа и въздъхна.
— Защо имам чувството, че тази идея се върти в главата ви от самото начало?
50.
— Господин Мълан, аз съм капитан Медрано от Тексаската магистрална полиция.
Микрофонът се намираше на масичката до болничното легло на Костиган.
— А аз съм Роджър Костиган, началникът на полицията в Ростов. — Въпреки раните дрезгавият му глас беше достатъчно силен, за да се чува по микрофона. — Това е градът до мястото, където…
— Знам къде се намира Ростов — каза слабият мъжки глас от слушалката.
Пейдж и Тори слушаха от далечния край на леглото.
— Благодаря, че се съгласихте да отделите малко време, за да поговорите с нас — продължи Медрано. — Много съжалявам, че ви безпокоя.
— Съдебният ви лекар още не ми е предал тялото на Ед — каза гневно гласът. — Дори не знам за кога да насроча погребението.
— Това е недопустимо — отвърна капитанът. — Ще имам грижата.
— Това, което Ед е направил, е толкова ужасно, че още не мога да го повярвам. Въпреки всичко той ми е брат. Майка и татко вече не са сред живите. Аз съм човекът, който трябва да се погрижи той да получи подобаващо погребение. Обзалагам се, че роднините на хората, които е застрелял, ще кажат, че не заслужава такова, но все пак ми е брат.
— Отдавна се научих да не съдя хората — обади се Костиган.
Дан знаеше, че лъже. Повечето полицаи очакваха най-лошото от хората.
— За какво искате да говорим? — попита уморено гласът. — Казах на остинската полиция всичко, което знаех.
— Има някои неясноти, които искаме да изясним ще се опитаме да го направим възможно най-бързо. След като съпругата на брат ви почина…
— От рак. Беше толкова нечестно, мамка му. Ан беше като светица, винаги помагаше на хората. Тя беше една от най-милите, най-благородните личности, които познавам. Всички обичаха да се шегуват с Ед, като му казваха, че не я заслужава. Защо серийните убийци не умират от рак? Защо винаги трябва да е някой добър и благопристоен човек?
При споменаването на думата „рак“ Пейдж трепна вътрешно. До този момент не знаеше от какво е починала съпругата на Мълан. Той погледна към Тори. Жена му беше пребледняла.
— Казахте, че преди съпругата му да почине, брат ви не е бил религиозен — продължи Медрано.
— Не беше стъпвал в църква, откакто нашите родители ни водеха като деца — отговори гласът.
— Но след като е видял светлините…
— В което аз все още не вярвам. Ако ви интересува мнението ми, хората или си правят майтап, или имат халюцинации. Аз не ги видях, а повярвайте ми, опитах. Но Ед…
Дан написа бързо нещо на лист хартия.
Капитанът го прочете.
— Може би скръбта на брат ви го е накарала да си мисли, че е видял светлините. Смятате ли, че това е възможно?
— Звучи точно толкова логично, колкото и всички други обяснения. Аз, разбира се, нямах никаква представа, че Ед се е връщал толкова много пъти в… — как му викаха? — зоната за наблюдение. На мен един път ми беше предостатъчен. Трябваше да го накарам да отиде на психиатър, вместо да го вземам на тази проклета екскурзия.
— И след този случай той започна да колекционира религиозни картини и статуетки? — намеси се Костиган.
Гласът внезапно стана гневен.
— Ед не ме пускаше в апартамента си. Винаги се срещахме в моята къща, в парка, в ресторант или някъде другаде. Нямах никаква представа за тази негова мания, преди да се свържат с мен от полицията.
— Говорил ли ви е някога за Бог?
— През цялото време. Навярно защото Ан му липсваме толкова много, че беше решил да повярва в рая, за да се убеди, че тя е на по-добро място и че един ден той ще се присъедини към нея. Ед смърдеше.
Полицейският началник се поизправи в леглото си.
— Смърдеше?
— Не се къпеше. Казваше, че топлата вода била твърде хубава и го карала да се чувства виновен. И ядеше само храни, които ненавиждаше — репи, брюкселско зеле и свински крачета. Спеше на пода. Беше настроил един будилник да го буди на всеки два часа. Казваше, че Ан е страдала толкова много, та нямал право да се наслаждава на нищо. Твърдеше, че ако направи нещо, което ще го накара да се почувства по-добре, ще излезе, че никога не я е обичал истински. Смяташе, че може да докаже колко силна е била любовта му само като се самоизмъчва. Боже, нямате представа колко много ми се иска да го бях завел на психиатър.