Медрано погледна към Пейдж, сякаш искаше да разбере дали има други въпроси.
Натъжен от чутото, Дан поклати отрицателно глава.
— Благодаря ви за помощта, господин Мълан. Съжаляваме, ако сме ви притеснили. Ще говоря със съдебния лекар да освободи останките на брат ви.
— Готов съм на всичко, само и само този кошмар да приключи. Но не разбирам как нещата, които ви разказах, могат да ви бъдат от полза. И тримата знаем, че брат ми е застрелял онези хора. Не е като да се чудим кой го е извършил.
— Работата е там, че искаме да разберем защо го е направил.
— В това също няма никаква загадка.
— Какво имате предвид?
— Полудял е от скръб.
— Сигурно сте прав — обади се Костиган. — Благодаря още веднъж за помощта ви. — Той изключи микрофона.
В продължение на няколко минути всички останаха мълчаливи. Единствените звуци, които нарушаваха тишината, идваха от коридора — стъпки, приглушени гласове, шум от колелата на носилка.
— Е, разбрахте ли нещо от всичко това? — попита Медрано накрая Пейдж.
Тори също се обърна към него с въпросително изражение.
— „Не виждате ли колко са зли?“ — попита Дан.
Останалите трима се намръщиха изненадано, сякаш се страхуваха, че е изгубил ума си.
— Това е първото нещо, което изкрещя Мълан в четвъртък през нощта.
Когато разбраха какво има предвид, на лицата им се изписа облекчение.
— После извика на тълпата: „Не разбирате ли какво правят с вас? Не разбирате ли, че всички ще се озовете в ада?“ И започна да стреля по светлините, като крещеше: „Вървете обратно в ада, откъдето сте дошли!“. А миг преди да открие огън по хората, изрева: „Вие всички сте прокълнати!“.
— Бълнуването на човек, който наскоро е станал религиозен фанатик — рече началникът на полицията.
— Но светлините не са били причината Мълан да стане религиозен фанатик — продължи Дан. — Чухте какво каза брат му. Едуард внезапно е изпитал нужда да повярва в бог и в рая, за да се самоубеди, че съпругата му е на по-добро място и че един ден отново ще бъдат заедно. Светлините обаче са му причинили нещо, което го е вбесило.
Тори изглеждаше точно толкова озадачена, колкото Костиган и капитана.
— Те са го изкушили — обясни Пейдж. — Били са толкова очарователни, че се е почувствал добре за пръв път, откакто е починала жена му. Изпълнили са го със задоволство. Затова е продължил да се връща отново и отново при тях — защото светлините са били като наркотик. Той се е борел с въздействието им. Купувал е все повече религиозни статуи и картини. Опитал се е да живее като монах и да се самонакаже, за да докаже пред себе си, че обича жена си, че е достоен да се присъедини към нея… но не е можел да спре да мисли за светлините. Те са били удоволствие, за което непрекъснато е копнеел. Вбесили са го, защото са му показали колко е слаб. Никога няма да разберем дали наистина е вярвал, че може да ги унищожи с куршуми. Може би просто се е нуждаел от мишена, върху която да излее гнева си.
— А после си е избрал по-близки мишени — обади се Медрано, който започваше да разбира. — Мишени, които може да свали.
Дан кимна утвърдително.
— Точно така. Решил е, че светлините са зли и че всички, които им се радват, са зли като тях.
— Със сигурност не сте си хвърлили парите на вятъра с онези курсове по психология — каза Костиган.
Пейдж усети, че бузите му поруменяват.
— Това е само теория.
— Теория, която не може да бъде проверена.
— Ето ви и друга теория — рече неочаквано той.
Те го изгледаха очаквателно. Изражението на Тори беше такова, сякаш го виждаше за пръв път.
— Ако приемем, че светлините са истински…
— Доста смело предположение — рече капитанът. — Вече ви казах, че никога не съм ги виждал, а не е като да не съм се опитвал.
— Не съм изненадан.
— Тоест?
— Ако съм прав — каза Дан, — светлините засилват индивидуалните черти на хората, които се опитват да ги видят. Като полицай, вие сте професионален скептик. И скептицизмът ви е бил засилен още повече от тях. Твърде предпазлив сте, за да ги видите.