Когато излязоха от болницата, капитанът каза на Пейдж:
— Трябва да се върна в зоната за наблюдение. Надявам се, че ще спазите обещанието си и няма да ми създавате допълнителни проблеми.
— Не се тревожете. Няма да се приближавам нито до вас, нито до тълпата и няма да ви създавам неприятности, като влизам в чужда собственост.
— Много ми се ще да знам какво сте намислили.
— Утре сутрин ще получите пълен доклад.
Медрано го изгледа изпитателно и слезе по стъпалата към черно-бялата си патрулна кола.
Дан и Тори останаха на върха на нагрятото от слънцето бетонно стълбище.
— Знаеш ли? — каза му тя. — Започвам да те разбирам.
Той се обърна към нея и веднага забеляза как алените лъчи на залязващото слънце подчертаваха цвета на косата й.
— Бяха ми необходими десет години брак — продължи жена му.
— Надявам се, че нямаш предвид нещо неприятно.
— Не, говоря за нещо хубаво. Вчера каза, че отелили вниманието си от болката, като се концентрираш върху дребните детайли.
— Така е.
— Имаше предвид, че голямата картина може да бъде страховита, но съзнанието може да се справи с малки части от нея — на порции.
— Да, точно така.
— Е, в такъв случай се уча от теб. Вчера и днес се съсредоточавах върху дребните неща. Докато в един момент не осъзнах, че не са толкова маловажни. Мислех си за теб. Ти си един много умен мъж.
Пейдж се опита да се пошегува.
— Чак сега ли го разбра?
— Използваш светлините, за да отвлечеш вниманието си от моя рак. Държиш се така, сякаш става дума за истинско криминално разследване.
— Вярно е — призна Дан. — Въпреки че в този случай става дума за нещо повече. Разследването убива времето ми и ме подготвя за вторник.
— Отвлича вниманието ти от това, за което и двамата не искаме да мислим. И аз използвам твоето разследване по същия начин. Докато се занимаваме с този случай, мога да бъда силна. — Тя се замисли. — Начинът, по който задаваш въпроси… Начинът, по който преценяваш хората и ги караш да направят това, което искаш… Да, ти наистина си голям умник.
— Имам чувството, че използваш собствената ми тактика. Опитваш се да научиш нещо.
— Какво ще правим довечера? Как ще се приближим до светлините? — Тори внезапно се усмихна — нещо, което напоследък се случваше рядко. — Схванах. Ти каза, че няма да се приближаваме до тълпата и че няма да влизаме в чужда собственост.
— Ще използваме твоя план.
52.
— Трябват ми още размирици или нова стрелба, за да възобновя интереса към новината — каза Брент, докато Анита шофираше.
— А защо не нашествие на бубонна чума? — предложи саркастично тя.
— Виж, знам, че всички ме мислят за задник. — Лофт Се загледа в пустия район, през който минаваха. Навсякъде се виждаха говеда, пасящи оскъдната трева. — Но трябва да признаеш, че заради мен имаме сензационен нощен рейтинг. Всичко е въпрос на интонация. Събитията около тези странни светлини трябва да звучат важно, сякаш това е истинска новина. Ако от Си Ен Ен продължат да ни плащат, всичко трябва да звучи достоверно, дори и да са най-смахнатите глупости, които някога съм чувал.
— Тогава защо сме тръгнали към обсерваторията? Снощи спомена нещо за извънземни. Искрено се надявам да си се шегувал.
— Да, това беше шега. Виж какво, просто разузнавам обстановката, ясно? Ще знам какво ми е нужно, ако го видя. Освен това не разбирам защо се оплакваш. Имаш ли нещо по-добро за вършене?
— По-добро от печеленето на колкото се може повече допълнителни пари? Не. И не знам какво те навежда на мисълта, че се оплаквам.
Анита спря микробуса край пътя. Брент се опита да разчете надписа на табелата през завихрилия се прах.
ПРАВИТЕЛСТВЕНА ОБСЕРВАТОРИЯ НА САЩ
ЗАБРАНЕНА ЗОНА
НАРУШИТЕЛИТЕ ЩЕ БЪДАТ НАКАЗАНИ
— Звучи приятелски — отбеляза той. — Я щракни някой и друг кадър как стоя до нея.
Репортерът излезе под ярката слънчева светлина, мина през прашния облак и застана до табелата. Искаше Да изглежда непоколебим и корав, затова дори не се опита да си изтупа костюма. С разхлабена вратовръзка и разкопчана яка, той поднесе ръчния микрофон към устата.
Микрофонът имаше предавател, който щеше да изпрати звука директно във видеокамерата на Анита, но за пръв път, откакто беше дошъл в Ростов, Лофт си даде сметка, че няма какво да каже.
Колежката му държеше тежката камера на рамо, насочила обектива към него. Върху нея беше прикрепен специален „ловджийски“ микрофон. Той стърчеше напред като цев и можеше да предава околните звуци, макар и не толкова ясно като онзи, който държеше Брент.