След продължителен момент на мълчание Анита надникна иззад камерата.
— Котка ли ти изяде езика? — попита го тя.
— Сарказмът ти не ми харесва.
— Феновете ти чакат.
— Да вървят по дяволите тогава. Хайде да отскочим с буса до обсерваторията да видим дали ще открием нещо интересно. Мога да се върна тук по-късно и да заснемем въведението най-накрая.
— Да отскочим с буса? Не мисля, че е възможно. — Младата жена посочи металната порта, която препречваше пътя, водещ към обсерваторията. Тя беше заключена.
— Май ще трябва да се върнем в града. — Тя остави камерата обратно в микробуса.
— Не още. — Лофт отиде при портата.
— Какво правиш?
— Някога била ли си във ферма?
— Веднъж ходих в зоологическа градина.
— Дядо ми притежаваше сто акра в Охайо. Всяко лято прекарвах там по две седмици. Спомням си, че един ден отидохме с трактора му до едно поле, но портата се оказа заключена, а той нямаше ключ в себе си. Никога не бях чувал някой да псува толкова дълго. — Репортерът се усмихна при спомена, докато оглеждаше пантите на портата, и кимна. — Ще ми помогнеш ли?
Тя остави камерата и се приближи до него.
— Дядо ти намери ли начин да влезе?
— Хвани вратата в този край и ми помогни да я вдигна.
Анита сви рамене и стисна здраво един от метални прътове. Започнаха да бутат нагоре. Пантите представляваха метални пръстени, нанизани на къси метални щифтове. Трябваха им съвсем малко усилия, за да ги извадят от щифтовете и да избутат вратата навътре. След няколко минути успяха да направят достатъчно голям отвор за буса.
— Предполагам, че правителството е наело някой местен да сложи портата. Забравили са да му кажат обаче, че тя ще охранява обсерватория, а не пасище.
— Май не си прочел онази част от табелата, на която пишеше, че нарушителите ще бъдат наказани — подхвърли Анита.
— Ще кажем, че сме намерили вратата откачена и сме се разтревожили да не се е случило нещо лошо. Решили сме, че е наш дълг да направим разследване. — Той направи пауза и я погледна. — Аз, разбира се, не те карам да правиш нищо против волята ти. Искаш ли да спрем?
— В никакъв случай — отсече тя. — Да си чувал някога за чола?
— Какво е това?
— Вид кактус. Така ми викаха в гимназията.
— Защо?
— Ако някой се опиташе да се заяде с мен, скоро имаше чувството, че се е убол на трън и че раната му е набрала.
Брент я огледа. Метър и петдесет и пет. Не повече от четиридесет и осем килограма. Но определено не изглеждаше слаба. Единадесеткилограмовата камера, която й се налагаше да държи често на рамо, я беше направила жилава. А и в тъмните й очи имаше нещо опасно.
— Хей, повярвай ми, не се шегувам с теб. Ако не искаш да влизаш там, недей. Можеш да ме изчакаш тук.
Анита му отговори през рамо, докато вървеше към буса.
— Разбира се, че искам да вляза там. — Тя вдигна камерата, сякаш беше лека като перце, и я сложи в буса, а конската й опашка се залюля под бейзболната й шапка. После се качи и форсира двигателя.
Брент изчака микробусът да мине през образувалия се отвор, после притвори портата, така че да не личи, че пантите са откачени. След това се намести на предната седалка до Анита продължиха напред. Зад тях се вдигнаха облаци прах.
— Ако има пазач, ще познае по праха, че идваме, много преди да сме стигнали до сградата — отбеляза младата жена.
— Няма проблем, просто искам да заснемем обсерваторията. Може би ще видя нещо, което ще ми помогне да я свържа със светлините. Ала сега, насред тази пустош, не мога да си представя какво би могло да е то. Не ми е приятно да го призная, но тази история може и да се е изчерпала. — Той се замисли за момент. — Освен ако довечера не се развихри нова стрелба. Винаги можем да се надяваме на това.
Лофт се вгледа в лявата ръка на Анита, с която тя държеше волана.
— Не носиш халка, така че вероятно не си омъжена. Имаш ли си приятел?
— Страшно се надявам, че не ме сваляш.
Операторката посегна към един от многобройните джобове на панталоните си с цвят каки. На ръба на единия имаше метална щипчица. Тя я дръпна и Брент забеляза, че е свързана чрез верижка с дръжката на черен сгъваем нож. Анита разтвори с палец острието му.