Задната част на микробуса пропадна.
„Ще умрем“ — помисли си Брент.
Дишаше учестено, но имаше чувството, че не му достига въздух. Представи си как охранителят хвърля телата им върху труповете в камиона. Измъкна трескаво мобилния телефон от калъфчето на колана си и занатиска копчетата му, но когато го допря до лявото си ухо, изстена. Единственото, което чу, бе мъртва тишина. Изразът изпълни устата му с горчилка. Мъртва тишина.
— Обзалагам се, че мога да позная какво правиш — извика пазачът. — Мъчиш се да използваш мобилния си телефон! Спести си усилията! Няма да проработи! Наблизо няма предавател и нямаш обхват!
— Шефът ми знае, че сме тук! — изкрещя в отговор Лофт. — Ще прати хора да ни потърсят!
— Когато видят табелата, те ще проявят достатъчно здрав разум да стоят настрани. Колко време ще мине преди шефът ти да се зачуди къде се губите? Два часа? Три? Дори някой да дойде да ви търси, няма да ви намери — гарантирам ти!
Брент подскочи, защото пазачът изстреля нов откос. Повечето куршуми минаха безпрепятствено през дупките в оградите и направиха на сол задните прозорци на микробуса.
— Съжалявате ли, задето не се подчинихте на надписа? — извика охранителят. — Не ви ли предупредих? Казах ви, че ще бъдете подведени под съдебна отговорност! Хей, господин супер репортер, имам един въпрос за теб!
— Питай! — Лофт се надяваше да спечели повече време.
— Ходил ли си в училище за телевизионни говорители?
„Какво, по дяволите…?“ — Нямаше друг избор, освен да отговори. Каквото и да е, стига да не го застрелят.
— Да, имам диплома за радиожурналист!
— Така си и мислех! Трябва да си минал специално обучение! Никой не може да се роди толкова глупав!
Пазачът направи още дупки в задницата на микробуса.
Брент чу плискане на течност. До ноздрите му достигна острата миризма на бензина, който се лееше от продупчения резервоар по земята.
И в същия момент чу още нещо — далечното бръмчене на двигател. „Някой пристига. Ще получим помощ.“ Той се вгледа към мястото, където черният път се сливаше с шосето, но не видя и следа от приближаващ се облак прах.
Бръмченето се усили и прерасна в рев.
„В небето“. Той се обърна към залязващото слънце и видя тъмния силует на устремен към обсерваторията хеликоптер.
„Слава богу“ — помисли си той.
Пазачът, изглежда, също го беше видял. После се обърна към Лофт.
— Ще се разправя с теб малко по-късно.
С пресъхнала от страх уста Брент надникна иззад микробуса и видя мъжа с карабината да изчезва в мрака зад вратата. Постройката беше толкова ниска, че той стигна до извода, че вътре трябва да има стълби, водещи под земята.
Последния път, когато бе изчезнал вътре, охранителят се беше върнал с бойна карабина. Брент не искаше й да си представя с какво оръжие ще се появи сега.
Някакво движение го накара да се обърне. Като не спираше да стене, Анита успя да се надигне и да се подпре на микробуса.
— Не мога да шофирам с тази ръка. — Тя я разлюля с болезнено изражение. — Ключът е в десния джоб на панталоните ми. — По бузите й се стичаха сълзи. — Давай да се махаме оттук, докато онзи не се е върнал.
Лофт бръкна и извади ключа. Взе и ножа, който беше мушнала в същия джоб. Нямаше никаква идея за какво може да го използва. Въпреки това го пъхна в панталоните си.
Анита се опита да се изправи на крака.
Брент й се притече на помощ, хвана я с една ръка през кръста и я заведе отстрани на микробуса. Набута я на предната седалка, дишайки тежко. Затвори вратата възможно най-тихо и след това бързо се настани зад волана. Нозете му се подкосиха от страх. А пръстите му трепереха толкова силно, че не можа да пъхне ключа в стартера.
„Хайде де!“
Най-накрая успя.
Изпита неподозирана радост, след като двигателят запали с ръмжене. После чувството му на триумф прерасна в паника. Погледна в огледалото за обратно виждане и съзря пазача, който излизаше тичешком от вратата на сградата. Под дулото на карабината му имаше нещо тумбесто.
Репортерът натисна педала за газта и усети как спуканите задни гуми се опитват да се завъртят. Ръбовете на джантите им заораха в земята и вдигнаха облак от прах. Образът на охранителя в огледалото изчезна.