— Кръвта тече по врата и по рамото ти — ужаси се тя.
— Добре. Ще ме снимаш ли, ако ти помогна с камерата?
— Ти наистина си откачен.
— Нима очакваш, че ще стоя тук и ще бездействам, докато онзи се опитва да ни убие? Камерата е единственото оръжие, с което разполагам. Ще заснема колкото се може повече от ставащото. Ако се измъкнем от тук, това ще бъде репортажът на живота ми. — Думите „живота ми“ го накараха да млъкне. После добави: — Може да спечеля „Еми“ с тези кадри.
— Ние можем да спечелим „Еми“ — настръхна ранената операторка.
— Добре де. — Брент насочи камерата към нея, като я задържа върху кръвта, която покриваше якето й. Засне близък кадър и на превръзката, която беше направил на ръката й.
„Хеликоптерът — осъзна той. — Трябва да снимам как гори“.
Лофт запълзя по дъното на падинката, докато не се озова на място, където според него нямаше опасност да бъде забелязан от пазача. После се надигна внимателно и видя пушека и пламъците, които се издигаха от останките на хеликоптера. Насочи обектива на камерата към тях и увеличи картината, за да се види ясно онази част от корпуса, която бе съборила оградата.
„Да — помисли си Брент. — Ще получа «Еми» за това“. После се поправи: „И двамата ще получим «Еми». Ако оживеем“.
53.
Сержант Локхарт подмина с мотоциклета си табелата с надпис „Нарушителите ще бъдат наказани“ и спря при портата на обсерваторията. От запад чу далечното бръмчене на хеликоптер. Залязващото слънце блестеше в очите му и му пречеше да види ясно уголемяващата се в небето точка. Вероятно това беше блек хоукът, за който полковник Рейли бе казал, че ще достави още оборудване.
Дотук нямаше никакви проблеми. Всичко се развиваше по план.
Плюс това бе извадил късмет да покара мотоциклет. Истината бе, че се радваше на всяка възможност да се отдалечи от полковника. Той го беше заплашил, че ще го изпрати в някоя зона на военен конфликт, и Локхарт започнал да се чуди дали това няма да е за предпочитане пред настоящата му служба. Просто всяко друго място щеше да бъде по-добро от този зловещ бункер под изоставената въздушна база.
„Да застрелям кучето? За какво, по дяволите, беше това?“
Сержантът бръкна в джоба на джинсите си и извади ключа, който Рейли му беше дал, и се накани да отключи портата. Тогава забеляза, че тя изглеждаше нестабилна. Той погледна към задния й край и видя, че тя е измъкната от пантите.
Като се намръщи, Локхарт я побутна, отваряйки я широко. Докато насочваше мотоциклета към пътя, който водеше към обсерваторията, някакъв шум го накара да спре и инстинктивно да се приведе. Беше чувал многократно този звук в Ирак.
Тътен на далечна експлозия.
Идваше откъм обсерваторията.
Няколко секунди по-късно последва втори взрив. Сержантът огледа небето, но от хеликоптера нямаше и следа. Единственото, което видя, беше издигащ се стълб дим.
При третата експлозия димът стана още по-гъст.
Той посегна към раницата, закрепена на задната седалка на мотоциклета. В нея бяха карабината Д4, два резервни пълнителя и половин дузина кутии с муниции — смущаващо количество боеприпаси, които полковникът бе настоял да вземе.
В раницата се намираше и снабдената с кодиращо устройство портативна радиостанция, която той забързано измъкна навън.
54.
Като държеше в едната си ръка тапата за уши, Рейли слушаше обезпокоителния рапорт по портативната радиостанция. Устата му бе необичайно суха.
— Не мога да изпратя подкрепления преди мръкване — каза той. — Джиповете са единственото, с което разполагаме. Ала те са толкова подозрителни, че ако потеглят през деня, тълпата на пътя непременно ще ги види. Не можем да изложим на риск нашата сигурност. Разузнай обстановката край обсерваторията колкото можеш по-отблизо. Продължавай да ми докладваш.
Полковникът прекъсна връзката. Като мушна обратно тапата в ухото си, заглушавайки звука в стаята, той забеляза, че някои от хората му пред уредите за наблюдение гледат любопитно към него. Макар че минаваше шест вечерта, студената светлина от тавана продължаваме да създава усещането, че е три часът сутринта.
— Всички настройки направени ли са? — Резкият му тон бе отправен към един от мъжете, намеквайки, че има по-спешни неща за вършене от това да се подслушват радиокомуникациите.
— Почти сме готови, сър — отговори бързо мъжът. — Започваме да усилваме сигналите.