Рейли застана зад него. На компютърния екран се виждаха произволни точки, които представляваха визуалната картина на звуковите смущения, идващи от аудио мониторите на масата, поставена близо до други светещи електронни апарати. Рафтовете бяха отрупани с приемници, дефектоскопи и декодери. Ако всичко вървеше по план, скоро звуковите смущения сами щяха да се превърнат в пленителната музика, която бе чул във Форт Мийд. После компютърният екран пред него щеше да покаже еквивалента на движещите се плавно хипнотични светлини.
— Не си сложил тапите в ушите си, войнико.
— Съжалявам, сър. Бях толкова зает, че забравих.
Полковникът отиде в средата на залата и извика:
— Моля за вниманието на всички.
Осемте мъже вдигнаха глави от електронните устройства.
— Всички да сложат тапите в ушите си. — Той посочи своите. — Предупредих ви, че аудиокомпонентът на този проект може да увреди слуха ви. Не искам нечия майка да плаче, защото не сте се подчинили на заповедта и сте оглушали. Сложете си тапите незабавно!
Те побързаха да го направят.
— Ако е необходимо, сложете си и шумозаглушаващите слушалки, които донесохме.
Когато се увери, че всички са се подчинили, тръгна към металната врата, която водеше към най-вътрешното помещение на обекта. В действителност Рейли не се притесняваше, че хората му ще оглушеят. Ако експериментът се провалеше, това щеше да е най-малкият им проблем.
Всъщност се надяваше, че тапите — и при необходимост шумозаглушаващите слушалки — ще защитят достатъчно слуха им, за да останат живи.
Щом влезе в централното помещение, погледна монитора за видеонаблюдение, който показваше изоставената военновъздушна база. Отвъд порутените ръждясали самолетни хангари видя немската овчарка и нейния водач да патрулират край оградата. Тълпата се бе разпростряла толкова далече от зоната за наблюдение, че някои хора дори заговориха водача на кучето. Животното заскача яростно срещу тях. Хората от другата страна на оградата вдигнаха помирително ръце и отстъпиха назад.
Полковникът се зачуди дали немската овчарка винаги бе така агресивна.
„Скоро ще разберем. Като мръкне, ще накарам да доведат кучето вътре. Ще видим как ще се държи. Неговият слух е по-чувствителен от нашия. Ако има проблем, овчарката ще реагира преди хората… И преди да се наложи да я застреляме“.
Той огледа дебелата метална врата на помещението, за да се увери, че ще издържи на бомбена експлозия. Провери дали неговата карабина Д4 и няколкото пълнителя с по сто патрона са в ъгъла. Отвори един шкаф и се увери, че аптечката за първа медицинска помощ и неприкосновените запаси с храна и вода са вътре, в случай че се наложеше да се барикадира в тази стая за дълго време.
„Какво още трябва да планирам? Винаги изниква нещо“.
Беше се постарал да вземе предвид всичко. Въпреки това спря да прехвърли отново наум историята на мястото, като ровеше в паметта си за нещо, което може да пропуснал. Знаеше наизуст всяко събитие, което се е случвало тук. Беше изчел всички доклади и съобщения, които започваха още от времето, преди военните да се установят на това място. Обаче едно от съобщенията беше предадено не от историк или от военен тактик.
То бе дошло от неговата прапрабаба.
55.
22 януари 1916 г.
Конят стана неспокоен. Обикновено той се държеше толкова добре, че ездачката му — двадесет и девет годишната учителка Дани Мари Браун — се огледа предпазливо, предполагайки, че наблизо има койоти.
Младата жена яздеше по прашния път, който водеше от Ростов до Лоден — градче, отстоящо на двадесет и четири километра. Там тя преподаваше в основното училище в четвъртък, петък и събота, след като приключеше с часовете си в Ростов в понеделник, вторник и сряда. Три дни в седмицата бе максималното време, което скотовъдците във всяко от градчетата позволяваха на децата си да се отделят от ежедневната работа във фермите им.
Понякога Дани прекарваше в училище от ранни зори до мръкнало, като подготвяше уроците си или преглеждаше контролни, когато децата не бяха в час. Беше уморително, ала тя бе израснала в Ростов и не искаше да се отделя от тук. Още помнеше колко ужасно беше да бъде далече от дома си, докато се бореше да придобие учителската си диплома в шумния и претъпкан Ел Пасо. Дългите тихи часове в тази позната, вдъхваща спокойствие област бяха за предпочитане пред хаоса на неизвестния външен свят.