Хората се втурнаха вкупом към полето, като се дивяха на пилота, който изгаси двигателя, измъкна се от задната седалка и скочи на земята. Той носеше ботуши, кожени ръкавици, кожено яке, жълтеникаво-кафява униформа под него и шалче в същия цвят на шията. В кобура на широкия му ленен колан имаше пистолет и някой го определи като полуавтоматичен „Колт 45“. Като свали авиаторските си очила, кожата в зоната около очите му се оказа по-светла от останала част на лицето, която, както и мустаците му, бе покрита с прах.
— Аз съм капитан Джон Рейли — каза пилотът с равен глас, който сякаш им нареждаше да застанат мирно. — Ако искате, може да се приближите. — С върха на ботуша си той начерта линия на земята. — Дотук. Но не пипайте самолета.
— Как лети това нещо? — попита удивено един мъж.
— Перката изтласква струи въздух край крилата. Те са оформени така, че под тях се създава зона с високо налягане, а над тях — зона с ниско налягане. Разликата между високото и ниското налягане повдига самолета.
Няколко души се намръщиха, сякаш пилотът говореше безсмислици. Други кимнаха, преструвайки се, че разбират.
— С какво са покрити крилата? — поинтересува се друг човек.
— С ивици от ленено платно, специално намазани.
— Не ми изглежда много издръжлив.
— О, достатъчно издръжлив е. Самолетът ме докара от Ел Пасо до тук. — Като каза това, той се огледа наоколо, после отново заговори на тълпата. — Къде е кметът ви? Дойдох да говоря с него.
— Аз съм, капитане. Името ми е Тед Маккини. — Кметът излезе от навалицата и се здрависа с него. — Благодаря ви, че дойдохте толкова скоро. Канцеларията ми е съвсем близо надолу по улицата.
— Аз ви благодаря, че се свързахте с нас — отговори капитан Рейли. — Бих искал да започнем веднага. Армията е силно заинтригувана от вашия доклад. Тълпата се разпръсна, когато той и кметът се отдалечиха.
Маккини беше директор на единствената банка в Ростов. Той и Рейли останаха в кирпичената сграда цял час. На улицата се събраха много хора, любопитни да разберат какво ли обсъждат двамата мъже.
Когато излязоха, пилотът и кметът пресякоха улицата и влязоха в галантерийния магазин, който бе собственост на родителите на Дани. Семейството живееше в апартамента зад него, където тя се възстановяваше.
На улицата се събраха още хора.
След половин час Маккини напусна магазина. И скоро се върна със своя форд.
Рейли излезе, задържайки вратата отворена за Дани, която стискаше яката на палтото, с което бе наметната. Тя отиде сковано до колата. Капитанът й помогна да се настани на предната седалка и сам седна отзад. Жителите на градчето гледаха с нарастващо любопитство как кметът излезе с автомобила от града и пое по пътя за Лоден.
Зимното слънце се бе спуснало почти до хоризонта и аленото зарево потъмня до кафяво като коженото яке на Рейли. Капитанът се наведе напред от задната седалка, така че Дани да може да го чува през тракането на двигателя на форда.
— Благодаря ви, че се съгласихте да направите това, госпожице Браун. Малко жени биха били достатъчно смели да се върнат на мястото, където са били нападнати.
— Не съм сигурна, че е въпрос на смелост, капитан Рейли — обясни със запъване Дани. — Смятам, че може би е гняв.
— Гняв ли? — Той я погледна с любопитство и тя не можа да не забележи, че е красив. Независимо дали стоеше прав, или седеше, гърбът му винаги бе изпънат и младата жена си помисли, че има стойката на страхотен ездач.
Прогонвайки тези мисли, тя продължи:
— Някой е намерил коня ми. Е, поне скелета му, след като койотите са приключили с него. Каквото и да ме е нападнало, е отговорно за това.
— Съжалявам за коня ви. — Гласът му прозвуча така, сякаш наистина го мислеше. — Имате ли представа къде се случи инцидентът?
— Потеглих след мръкване… — Залезът се стопи напълно, а Дани продължаваше да се задъхва. В думите й се долавяше напрежение от болката, когато колата се друсаше от неравностите. — Звездите хвърляха светлина зад облаците. Но дори и така на мен ми беше трудно да се ориентирам къде точно се намирам на пътя.
— По кое време тръгнахте за Лоден?
— В деветнадесет и петнадесет.
— Това е много точно.
— Баща ми има безжично радио. Бях с него, докато той слушаше репортаж за химическите атаки в Европейската война. Новините започнаха в деветнадесет часа. — Дани се насили да продължи. — След десет минути бях толкова потисната, че си взех довиждане с родителите си и излязох да яхна коня си. На пътя бях в деветнадесет и петнадесет.