— От скования начин, по който седите, очевидно изпитвате болка — каза капитанът загрижено. — Сигурна ли сте, че можете да продължите?
— Готова съм да направя каквото се изисква — отвърна твърдо тя. — Това е просто от корсета.
— Корсета? — От гласа му си пролича, че е смутен.
— Ветеринарят ми каза да нося корсет, който да пристяга и предпазва ребрата ми.
— Ходили сте на ветеринар? — попита учудено той.
— Това е скотовъден край, капитан Рейли. По-лесно е да намерите ветеринар, отколкото лекар.
— Моля ви, щом се приберете вкъщи, веднага свалете корсета. Той може да ви убие.
Дани залитна, когато кметът мина с колата през някаква дупка.
— Да ме убие? Какви ги говорите?
— В армията се правят изследвания как трябва да се лекуват раните, получени през войната. Обичайното е при счупени ребра гръдният кош да се пристяга с бинтове. Обаче британските лекари са открили, че в резултат на това често се получава пневмония. Както изглежда, пристягането става причина за по-плитко дишане, което позволява да се събира течност в белите дробове. Вследствие на това пациентът се разболява от нещо много по-лошо. Щом свалите корсета, дишайте колкото се може по-дълбоко. Ще ви боли, но е единственият начин да спрете събирането на течност.
Кметът включи фаровете на форда.
— Като заговорихте за войната, капитане, Съединените щати ще се включат ли в нея?
— Да, ще го направим — отговори Рейли. — Въпросът е кога. Затова от армията ме изпратиха тук. Ако германците изпробват ново оръжие, трябва да знаем за него. Госпожице Браун, можете ли да прецените колко време сте яздили по този път, преди да видите светлините?
— Може би четиридесет минути.
— А какъв бе ходът на коня ви?
— Умерен тръс. Светлината на луната и звездите осигуряваше достатъчна видимост за такъв ход.
— Което означава, че сте били изминали около осем километра.
Кметът го изгледа с още по-голямо уважение.
— От това заключавам, че сте били кавалерист.
— От Осми полк.
— Били ли сте във Филипините?
— Очевидно госпожица Браун не е единственият човек, който е в течение с новините. — Рейли огледа внимателно хоризонта. — Да, бях във Филипините. Когато научих, че армията подготвя пилоти, реших, че е по-добре да летиш над джунглата, отколкото да яздиш през нея. — Той замълча и пак се взря в мрака. — Какво ще кажете, изминали ли сме вече осем километра?
— Така показва километражът.
— Тогава да спрем да се порадваме на гледката.
Маккини отпусна педала на газта и дръпна ръчната спирачка. Макар че двигателят работеше на празен ход, колата продължаваше да се подрусва от вибрациите.
— Госпожице Браун, казахте, че светлините са идвали от юг, нали?
— Точно така.
— Ако изгасите мотора, господин Маккини, ще можете ли да го запалите отново, или ще останем заседнали тук?
— Поддържам автомобила в отлично състояние — отвърна кметът. — Ще запали.
— Тогава да се порадваме на малко тишина и спокойствие.
Маккини изключи двигателя. Колата изхъхри и замлъкна.
— Ако оставя фаровете включени, акумулаторът ще се изтощи — каза кметът на Рейли.
— Разбира се. Изгасете ги.
Тъмнината изведнъж обгърна колата. Тишината сякаш даде сила на нощта.
— Прекрасно е — каза капитанът, докато очите му привикваха с мрака. — В Ел Пасо уличното осветление ми пречи да видя небето. Рядко ми се случва да го видя толкова ясно.
Маккини посочи с пръст и извика с детински ентусиазъм:
— Гледайте, падаща звезда!
Тя проряза небето като беззвучен фойерверк.
— Госпожице Браун, да не би да сте съзрели нещо такова? — попита Рейли. — Може би сноп падащи звезди?
— Никога не съм чувала падащи звезди да прелитат над полето и да се въртят в кръг около някого — отвърна тя. — Нито съм виждала някоя, която да издава звук.
— И аз не съм. — Капитанът се загледа в тънещия в мрак южен хоризонт. Отнякъде в далечината се чу джафкане и лай на койоти.
„Тръгнали са на лов — помисли си той. — Или бягат нещо“.
— Трябва да ви призная… — колебливо зашепна Дани. — Не смятам, че светлините бяха от факли, носени от германски ездачи.