И тогава дойде поредният пробив: невероятно мощен компактен полуорганичен компютър, напълно интегриран с човешкия мозък, който, в миг на заслепение и невежество, кой знае защо, лекомислено бе наречен МозКом. За мозък, притежаващ цял един живот от опит и познания, МозКом представляваше незаменим помощник за подобряване на умствената функция, съхраняване на огромно количество информация и постоянно средство за комуникация.
Но за един мозък, който на практика бе tabula rasa, МозКом предлагаше много повече.
Робинс надзърна в кувьоза, където тялото бе положено в специален разтвор, и каза на Уилсън:
— Не ми прилича на Чарлз Ботин.
Уилсън, който правеше последни настройки на машината, съдържаща съхраненото съзнание на Ботин, дори не вдигна глава.
— Ботин беше немодифициран човек. Познаваме го от времето, когато беше на средна възраст. Но на двайсет вероятно е приличал на този тук. Като се изключи зелената кожа, котешките очи и останалите подобрения. И разбира се, отличната форма. Аз лично на двайсет, едва ли съм изглеждал така. Затова пък сега изглеждам и дори не ми се налага да тренирам.
— Защото тялото ти е конструирано така, че да се грижи само за себе си — припомни му Робинс.
— И слава на Бога. Защото обожавам поничките.
— Само дето за да се сдобиеш с това тяло, трябва доброволно да се изложиш на риска да бъдеш гръмнат от което и да било друго разумно създание във вселената.
— Е, това беше примамката.
Робинс отново погледна тялото в кувьоза.
— Всички тези промени няма ли да възпрепятстват процеса на прехвърляне?
— Не би трябвало — отвърна Уилсън. — Гените, отговарящи за мозъчния строеж, остават непроменени. В тази глава е мозъкът на Ботин. Поне що се отнася до генетичен строеж.
— И как изглежда този мозък?
— Ами добре изглежда. — Уилсън сви рамене. — Здрав. Подготвен.
— Мислиш ли, че ще се получи? — попита Робинс.
— Казва ли ти някой?
— Радвам се, че си толкова сигурен — подигра му се Робинс.
Уилсън понечи да отговори, но в същия миг вратата се отвори и влязоха Матсън и Сцилард, придружени от трима трансферни лаборанти на Специалните части. Лаборантите тръгнаха право към кувьоза, а Робинс и Уилсън козируваха на Матсън.
— Е, как върви работата? — попита Матсън, след като отвърна на поздрава.
— С лейтенант Уилсън тъкмо го обсъждахме — отвърна Робинс.
Матсън се обърна към Уилсън.
— Е, лейтенант?
Уилсън посочи тялото в кувьоза, вече заобиколено от лаборантите.
— Имаме здраво тяло и здрав мозък. МозКомът функционира отлично, което не би трябвало да ни учудва. Колкото и да е изненадващо, почти без проблеми успяхме да интегрираме матрицата на съзнанието на Ботин с трансфериращата машина и според предварителния тест не би трябвало да срещнем затруднения при прехвърлянето. На теория всичко трябва да стане, както сме го правили много пъти.
— В думите ти звучи увереност, лейтенант — рече Матсън, — но не и в гласа ти.
— Човек никога не може да е сигурен, генерале — отвърна Уилсън. — Обикновено по време на трансфера обектът е в съзнание. Това помага за гладкото протичане на процеса. Но тук това не ни е нужно. Не знаем дали прехвърлянето ще е успешно, докато не събудим тялото. За първи път опитваме трансфер, без да използваме два мозъка. Ако в машината не е съхранено съзнанието на Ботин, матрицата няма да залегне в новия мозък. А дори и това да е неговото съзнание, пак нямаме пълна гаранция за успех. Направихме всичко, което е необходимо, за да облекчим процеса. Чели сте докладите. Но все още има много неща, които не знаем. Имаме представа как да го извършим правилно, но не ни е ясно какви са възможните грешки.
— Питам те какво мислиш — ще стане, или не? — повтори Матсън.
— Мисля, че ще стане — отвърна Уилсън. — Но не бива да подценяваме всички неизвестни, срещу които може да се изправим след малко. Има просторно поле за… провал, сър.
— Робинс? — Матсън повдигна вежди.
— Напълно съм съгласен с думите на лейтенант Уилсън, генерале — отвърна Робинс.