::Да:: — отвърна Сиборг, изгледа сърдито Иаред и се върна към храната.
::Дирак, за теб също има задача. Прочети „Франкенщайн“. Виж до какви изводи ще те отведе.::
::Слушам, сър:: — отвърна Иаред.
::И не плюй повече супа:: — продължи Брахе. — ::Отвратително е.::
Брахе прекъсна връзката.
Поулинг остави лъжицата в чинията си, преглътна и каза:
::Аз например се храня възпитано. И не се държа като дете.::
След което се изплези на Иаред.
Следобедните занятия бяха посветени на основното оръжие в Специалните части — „емци“, или МЦ–35А, многоцелева щурмова пушка. Оръжието бе свързано с притежателя си чрез оторизиращ код в МозКома, което означаваше, че само той или друг човек с МозКом могат да го използват за стрелба. Това намаляваше шансовете пушката да бъде употребявана от противника. Освен това МЦ–35А бе модифицирана за употреба в Специалните части с оглед способностите им за интегриране и покрай другите неща можеше да се управлява и дистанционно. Специалните части бяха използвали неведнъж тази възможност, за да изненадат прекалено любопитните чуждоземци.
Всъщност МЦ–35А не беше само пушка. По желание на притежателя й освен куршуми тя можеше да изстрелва гранати, сачми и дори миниатюрни управляеми ракети. Освен това бе снабдена с огнепръскачка и лъчев резонатор. Всяка една от тези муниции се произвеждаше на момента в пушката от плътно метално блокче наноботи. Иаред за миг се зачуди как ли става този номер и неговият МозКом го засипа с информация относно техническите характеристики и устройството на МЦ–35А, което предизвика мащабно и ужасно объркващо разархивиране на статии, посветени на общи физични принципи, и всичко това тъкмо когато ги бяха отвели на стрелбището. Съвсем естествено цялата тази информация бе споделена и с останалите новобранци, повечето от които го погледнаха раздразнено.
::Извинявайте:: — рече смутено Иаред.
В края на този дълъг следобед Иаред бе овладял до съвършенство употребата на оръжието във всички негови възможности. Заедно с един друг новобранец, Джошуа Ледерман, Иаред се съсредоточи върху способността на оръжието да произвежда различни проектили — експериментираха с различните видове куршуми, за да определят предимствата и недостатъците им. Накрая споделиха опита си с останалите.
Не се наложи да изпробват другите функции на пушката, тъй като на свой ред приеха подробна информация за тях от другарите си. Иаред бе принуден да признае, че колкото и да не могат да се понасят със Стивън Сиборг, ако му потрябва някой, който да го подкрепи с огнепръскачка, ще повика тъкмо него. Призна му го, докато крачеха назад към казармата, но Сиборг го игнорира — бе потънал в частен разговор с Андреа Гелл-Манн.
След вечеря Иаред седна на стълбището пред спалното, свърза се с планетната информационна система чрез своя МозКом и като внимаваше да не залива с приетата информация останалите, както бе направил сутринта на стрелбището, откри и изтегли копие на „Франкенщайн или Съвременният Прометей“ от Мери Улстънкрафт Шели, трето преработено издание от 1831.
След осем минути приключи с книгата и осъзна, че е малко объркан, макар да се досещаше защо Брахе го е накарал да я прочете: цялото Осмо отделение, нещо повече, всички войници от Специалните части бяха нещо като духовни наследници на това нещастно създание, което Виктор Франкенщайн бе скроил от телата на мъртъвци и сетне бе вдъхнал в него живот. Иаред много добре разбираше защо Франкенщайн е изпитвал гордост от творението си, след като го е съживил, и защо после е започнал да се страхува от него. В края на краищата чудовището бе излязло извън неговия контрол, беше избило семейството и приятелите му и накрая бе загинало в пожара заедно със своя създател. Приликата с войниците от Специалните части бе очевидна.
И въпреки това. Докато разсъждаваше дали съдбата на Специалните части е да останат неразбрани и низвергнати от живородените, както чудовището от своя създател, Иаред си припомни за кратката среща с лейтенант Клауд. Лейтенантът несъмнено не изглеждаше нито ужасен, нито отвратен от Иаред, беше му подал ръка — жест, който Виктор Франкенщайн преднамерено бе отказал на своето отроче. Иаред също така си помисли, че макар Виктор Франкенщайн да бе създателят на чудовището, всъщност неговият създател — Мери Шели — изразяваше недвусмислено съжаление и съчувствие към творението. Истинският човек в този роман бе личност много по-сложна от измисления, много по-състрадателна по отношение на чудовището, отколкото бе неговият „баща“.
Посвети на тези разсъждения цяла минута.