След това продължи да се рови по темата и скоро се натъкна на екранизацията от 1931 г., която погълна със скорост десет пъти по-висока от нормалната, но остана дълбоко разочарован — красноречието на чудовището на Шели бе заменено от тъжно провлечено ръмжене. Иаред потърси и други филмови версии, но те също не оправдаха очакванията му. Чудовището, с което вече бе започнал да се идентифицира, нямаше нищо общо с оригинала и представите му за него — всяка нова версия го представяше във все по-комична светлина. Когато стигна до версиите от началото на двайсет и първи век, Иаред се отказа.
Опита да промени малко насоката на търсенето си и откри разкази за други подобни изкуствени същества, между които Фрайдей, Р. Данийл Оливо, Дейта, ХАЛ, Der Machinen-Mensch, Астробой, различните Терминатори, Чана Фортуна, Робокопелето Джо и всякакви други андроиди, роботи, компютри, хуманоиди, клонинги и генетично конструирани биомеханизми, които бяха също такива духовни наследници на чудовището на Франкенщайн, какъвто бе и той. Завладян от нарастващо любопитство, Иаред се премести назад във времето от Шели към Пигмалион, големите, хомункулите и снабдените с часовникови механизми автоматони.
Стана ням свидетел на печалната и често безизходна съдба на всички тези нещастни създания и това как съзнателно са били превръщани в предмет за забавление и насмешка. Вече разбираше защо Брахе е така докачлив на темата „чувство за хумор“. От всичко това следваше едничкият извод — че спецвойниците остават неразбрани и недооценени от живородените, или поне така смяташе Иаред, преди да потърси литературни или филмови образци, в които негови колеги да бъдат представени като главни герои.
Такива нямаше. Колониалната ера изобилстваше от книги и филми, посветени на Колониалните отбранителни сили, техните битки и победи — дори Битката за Армстронг бе представена в нова, нелишена от героизъм светлина — но в нито едно от тези произведения нямаше и намек за Специалните части, ако се изключеше една серия от евтини романчета, издадени на колонията Рама: в нея се разказваше за приключенията на таен отряд от еротични войници-свръхчовеци, които в повечето случаи надвиваха своите извънземни противници, като ги принуждаваха да правят енергичен секс, докато не ги доведат до пълно изтощение и покорство. Иаред, който поне засега разбираше секса в чисто възпроизводителния му смисъл, се зачуди защо някой би сметнал, че това е приложим начин за победа над противника. Накрая реши, че вероятно пропуска нещо важно по темата, и си отбеляза да попита Брахе.
А междувременно оставаше въпросът защо — от гледна точка на развлекателната индустрия и културата — Специалните части не съществуваха.
Но той реши да остави отговора за някоя друга нощ. И без това нямаше търпение да сподели досегашните си открития и разсъждения със своите другари. Премахна бариерата върху натрупаната информация и я насочи към другите. В същия миг осъзна, че не е единственият, който споделя откритията си — Брахе бе поръчал домашни на повечето негови другари и резултатите от тях заляха възприятията му. Изследвания върху етикецията и безконфликтните взаимоотношения от Сиборг (придружени с презрителното отношение на Стив към подобни въпроси), великите битки на Колониалните отбранителни сили от Брайън Майкълсън, анимирани филмчета от новобранеца Джери Йокава, човешка физиология от Сара Поулинг. Иаред реши да се пошегува с нея по-късно, задето го бе подиграла сутринта за възложената му задача. Междувременно неговият МозКом се зае да разопакова и сортира всичко, което му прехвърляха другарите му. Облегнат на стълбите, Иаред се любуваше на залеза, а мозъкът му се пълнеше със знания.
Когато Иаред най-сетне приключи с разархивирането на новите познания, слънцето на Феникс бе залязло отдавна, но той продължаваше да седи на стълбите, загледан в полета на нощните насекоми около лампата. Едно от тях, по-смело и дръзко от останалите, кацна на ръката му и заби тъничкото си жило в кожата му, явно за да пробва телесните му сокове. Предупредени от МозКома, наноботите в неговата УмнаКръв се прехвърлиха в телцето на насекомото, използваха кислорода, който пренасяха, като горивен елемент. Нещастното същество бе изпепелено отвътре, а през процепите в телцето му бликнаха миниатюрни, незабележими струйки дим. Иаред се зачуди кой ли е програмирал подобна реакция в наноботите — сигурно беше някой, несъмнено ненавиждал всичко живо.
„Може би живородените с право се страхуват от нас“ — рече си той.
В спалното другарите му продължаваха да спорят за наученото през деня. Сиборг тъкмо обявяваше „Франкенщайн“ за досадна и скучна книга. Иаред скочи и се втурна вътре да защити честта на любимото си чудовище.