Тук вече ги очакваха „размразените“ войници от Тринайсето, наобиколили ранения си другар, който продължаваше да стене.
::Ах, ти, мръсник!:: — извика един от тях на Иаред.
— ::Ти хвърли ножа по Чарли. Казаха ви, че никой не бива да пострада. Затова го наричат бойно учение.::
Сиборг се напъха между Иаред и войника и изръмжа:
::Кажи го на приятеля си, задник. Ако ни беше прострелял, щяхме да тупнем от осем метра без никаква възможност да забавим падането. Иаред ми спаси живота. А твоето другарче ще оцелее. Така че майната ти — и на теб, и на него.::
Сиборг и другият се измерваха с погледи още няколко секунди, после войникът се обърна, плю презрително на тревата и се върна при ранения си другар.
::Благодаря:: — подхвърли Иаред на Сиборг.
Той го погледна за миг, после извърна глава към Йокава и Бъркли и каза:
::Да се махаме оттук. Скоро започва следващото бойно учение.::
И се отдалечи бавно. Другите го последваха.
По обратния път Сиборг каза на Иаред:
::Добра идея да използваме дърветата. Благодаря ти, че ме улови, преди да падна.::
::Няма защо:: — смотолеви Иаред.
::Което не значи, че си ми станал по-симпатичен:: — отвърна Сиборг. — ::Просто, не смятам повече да ти създавам проблеми.::
::И това ми стига:: — засмя се Иаред. — ::Като за начало.::
Сиборг кимна и ускори крачка. През останалия път не промълви нито думичка.
— Я виж кой бил тук — засмя се лейтенант Клоуд, когато Иаред се качи на борда на совалката, придружен от останалите бивши членове на Осмо отделение. Щяха да ги откарат обратно на станция Феникс за първото им назначение. — Моят приятел Иаред.
— Здравейте, лейтенант Клауд — ухили се и Иаред.
— Радвам се да ви видя.
— Викай ми Дейв — отвърна Клауд. — Виждам, че си приключил с обучението. Дявол го взел, ще ми се и аз да можех да се справя само за две седмици.
— Все още имаме много да учим — посочи спокойно Иаред.
— Изобщо не се съмнявам. Е, къде ви пращат сега, редник Дирак? Коя ще е първата спирка?
— Назначиха ме на „Хвърчило“ — отвърна Иаред. — Заедно с двамата ми другари, Сара Поулинг и Стивън Сиборг. — Посочи Сара, която вече се бе настанила на седалката, и Сиборг, който тъкмо се качваше.
— Виждал съм „Хвърчило“ — рече Клауд. — Един от новите кораби. Чудесна конструкция. Никога не съм се качвал на него, разбира се. Вие, от Специалните части, не пускате никого до себе си.
— И на нас ни казаха същото — кимна Иаред. Зад него застана Андреа Гелл-Манн и леко го побутна.
— Аха, още товар на борда — подсмихна се Клоуд. — Ако искаш, седни при мен в кабината — на мястото на втория пилот.
— Благодаря — отвърна Иаред и погледна към Поулинг. — Но предпочитам да остана при другарите си.
Клауд също гледаше към нея. После каза:
— Не мога да кажа, че не те разбирам. Макар че имам спомен, че ми дължиш няколко шегички. Надявам се по време на обучението да си поработил над чувството си за хумор.
Иаред помисли за миг, припомняше си първия разговор с Гейбриъл Брахе.
— Лейтенант Клауд, чели ли сте „Франкенщайн“?
— Не — призна Клауд. — Но историята ми е позната. Неотдавна гледах последната екранизация.
— И какво мислите за филма?
— Хареса ми. Може би малко прекаляваха с действието. Стана ми мъчно за чудовището. А този доктор Франкенщайн е истински задник. Защо питаш всъщност?
— От любопитство — отвърна Иаред и кимна към насядалите в каютата войници. — Всички го четохме. Даде ни доста храна за размисъл.
— Аха — възкликна Клауд. — Разбирам. Иаред, позволи ми да споделя с теб моята философия по отношение на човешките същества. Тя може да се сумира в четири думи: аз харесвам добрите хора. Вие всички ми изглеждате такива. Не мога да кажа дали има значение за другите, важното е, че има за мен.
— Радвам се да го чуя — отвърна Иаред. — Струва ми се, че моята философия е доста сходна.
— Е, тогава би трябвало да си паснем — засмя се Клауд. — И така — има ли нови вицове?
— Може и да пусна няколко — отвърна Иаред.
6.
— Предлагам да разговаряме на глас, ако не възразяваш — обърна се генерал Сцилард към Джейн Сейгън. — По-добре е, отколкото келнерите да ни видят как се зяпаме изцъклено, без да промълвим и думичка. Непрестанно ще идват да ни питат дали нямаме нужда от нещо.