— Както желаете — отвърна Сейгън.
Двамата седяха в генералската част на столовата, зад чийто илюминатор се виждаше огромното кълбо на Феникс. Сейгън му се любуваше. Сцилард проследи погледа й и каза:
— Изумително е, нали?
— Да — рече замислено Сейгън.
— Можеш да разглеждаш планетата от всички портали на станцията, но никой не го прави — продължи Сцилард. — Но дойдеш ли тук, просто не откъсваш очи от нея. Говоря най-вече за себе си. — Той посочи кристалния купол, който ги обгръщаше. — Знаеш ли, че този купол е подарък? Предоставен от алаите, докато е строена станцията. Целият е изработен от диамант. Казват, че е естествен диамант, издълбан от сърцевината на един от техните газови гиганти. Чел съм, че алаите били ненадминати инженери. Нищо чудно тази история да е вярна.
— Не съм чувала почти нищо за тези алаи — призна Сейгън.
— Те са изчезнали — обясни Сцилард. — Преди сто и петдесет години започват война за една колония с обините. Имат голяма армия от клонинги и възможност да произвеждат бързо още такива и в началото победата клони на тяхна страна. После обините синтезират вирус, който има ключово значение за генетичния строеж на клонингите. В началото вирусът е съвсем безобиден и се пренася по въздушен път, подобно на грипния вирус. Според нашите учени му е трябвало около месец, за да зарази цялата алайска армия, и още един месец, докато съзрее достатъчно, за да атакува цикъла на клетъчно деление при всеки отделен клонинг. Жертвите буквално се разпадат.
— Всичките едновременно ли? — попита Сейгън.
— За около месец — отвърна Сцилард. — Ето защо нашите учени са на мнение, че е било необходимо горе-долу толкова време, за да бъде заразена цялата армия. След като се справят с военната сила, обините се заемат с цивилното население. Бърз и жесток геноцид. Обините не знаят що е милост. Сега, когато всички алайски планети са тяхно владение, Колониалният съюз научи две важни неща. Първото — клонираните армии са нож с две остриета. Второ — стой надалеч от обините. Което и правехме, досега.
Сейгън кимна. От съвсем скоро корабът на Специалните части „Хвърчило“ бе започнал да извършва разузнавателни рейдове в териториите на обините с цел да се направи преценка за тяхната сила и готовност за отбрана. Опасна задача, тъй като обините бяха безжалостни по отношение на нашествениците, а Колониалният съюз и обините официално не бяха във война. Идеята за съюз между тях, рреите и енешанците бе една от най-строго пазените тайни, обществеността все още не беше наясно за грозящата опасност. Енешанците поддържаха дипломатическа мисия в колониалната столица Фениксград. Което означаваше, че дори са нещо като съюзници.
— Искате ли да ви разкажа за рейдовете срещу обините? — попита Сейгън. Освен че беше отдельонен командир на „Хвърчило“, тя отговаряше и за разузнавателните операции. Повечето офицери в Специалните части имаха по няколко длъжности, което не им пречеше да командват бойни отделения.
— Не сега — намръщи се Сцилард. — Не е нито времето, нито мястото. Исках да разговарям с теб за един от твоите войници. На „Хвърчило“ пристигнаха трима новобранци и двама от тях ще са под твое командване.
Сейгън се наежи.
— Тъкмо това е проблемът. Имах само едно свободно място в отделението, а ми пратиха двама заместници. Взехте ми един от ветераните, за да освободите място. — Сейгън си припомни безпомощния поглед на Уил Листър, когато получи заповедта за прехвърляне на „Скитник“.
— „Скитник“ е нов кораб и се нуждае от опитни войници — обясни Сцилард. — Уверявам те, че не си единствената, която се е лишила от ветеран в отделението си. И други ми се сърдят. Междувременно получихме някои нови попълнения. За един от тях държах да бъде назначен при теб.
Сейгън понечи да възрази отново, но се отказа. Сцилард наблюдаваше промяната на чувствата по лицето й. Повечето войници от Специалните части обикновено избълваха първото, което им идваше в главата — характерна черта, вероятно свързана с липсата на продължително възпитание в детството. Умението на Сейгън да се контролира бе тъкмо една от причините да привлече вниманието на Сцилард — както и някои други неща.
— За кой от новобранците говорим? — попита тя.
— Иаред Дирак.
— Какво му е толкова специалното?
— Той има мозъка на Чарлз Ботин — отвърна Сцилард, следеше внимателно реакцията й.
— И вие смятате, че това е добра идея! — успя да изрече тя, след като овладя смайването си.
— Дори нещо повече — отвърна той и й изпрати целия засекретен файл, посветен на Дирак, заедно с техническата информация. Докато Сейгън предъвкваше материала, генералът продължи да я наблюдава. Не измина и минута и един от келнерите се приближи до тях да попита дали имат нужда от нещо. Сцилард поръча чай. Сейгън дори не го забеляза.