— Нито един войник от Специалните части не е умрял заради своя МозКом — рече Джейн.
— Не и в наше време. Но, питам се, какво ли ще откриете, ако се върнете достатъчно назад?
— Какво знаете? — Тя го изгледа изпитателно.
— Нищо не зная — отвърна с привидно спокоен глас Кайнен. — Всичко това са само предположения. Въпросът е, че не бива да сравнявате пробуждането на спецвойник, който вече има някаква форма на съзнание, с това на Дирак. Не е същото. По нищо не си прилича.
Сейгън смени темата.
— Значи според вас съзнанието на Ботин може дори да не е в мозъка на Дирак?
— Възможно е — потвърди Кайнен. — Съзнанието се нуждае от постоянен приток на данни, без него то се разпада. Една от причините съхраняването му извън мозъка да е невъзможно е потвърждение за гения на Ботин. Ако питате мен, дори съзнанието на Ботин да е било там, то вече се е разпаднало, а вие сте получили един обикновен войник. Но няма никакъв начин да се докаже какво е станало. Може да е било погълнато от съзнанието на Дирак.
— Но ако е още там, кое би го събудило?
— Питате за необвързаното ми мнение, нали? — Сейгън кимна. — Причината да не можете да установите контакт със съзнанието на Ботин е, че мозъкът не е разполагал с памет и опит. Може би след като Дирак натрупа опит, това ще доведе и до разкрепостяване на част от скритото съзнание.
— И тогава той ще стане Чарлз Ботин?
— Би могъл — потвърди Кайнен. — А може би не. Дирак вече притежава собствено съзнание. Представа за своето аз. Ако съзнанието на Ботин се пробуди, то няма да е единственото в мозъка. Оставям на вас, лейтенант Сейгън, да прецените дали това е за добро, или за лошо. Не мога да ви кажа какво може да последва, ако истинският Ботин някога се пробуди.
— Все пак ме просветлихте доста по въпроса.
Кайнен издаде ррейския еквивалент на смях.
— Осигурете ми лаборатория. И тогава ще ви дам по-точни отговори.
— Струва ми се, преди твърдяхте, че никога няма да ни помагате.
Кайнен отново премина на английски.
— Имах достатъчно време да поразмишлявам. Предостатъчно. Уроците по език не са толкова забавни. — Пак превключи на цкански. — Тези изследвания няма да са в ущърб на моя народ. Затова пък със сигурност ще ви бъдат от полза.
— На мен лично? Знам защо ми помагахте досега — подкупих ви с компютъра. Но защо ще ми помагате оттук нататък? Нали и без това ще останете наш пленник?
— Да не говорим за болестта, за която всеки ден трябва да получавам антидот — добави Кайнен, посегна към едно тясно чекмедже на стената и извади инжекторен пистолет. — Моето лекарство. Позволиха ми да си го правя сам. Веднъж пропуснах да си поставя дозата, за да видя какво ще стане. Още съм жив, така че вадете си изводите. Все пак ме оставиха да се гърча няколко часа на пода. Също както направихте и вие, лейтенант Сейгън.
— Което пак не обяснява защо искате да ми помагате.
— Защото вие поне ме помните — отвърна Кайнен. — За всички останали аз съм един от многото ваши врагове, който не заслужава да му подхвърлят дори някоя книга, за да не умре от скука. Някой ден те просто ще забравят за моя антидот и ще ме оставят да пукна, защото и без това им е все едно. Вие поне смятате, че имам някаква стойност. В малката вселена, в която живея, това ви прави моя единствен, моя най-добър приятел — макар да сте ми враг.
Сейгън го гледаше внимателно, спомни си колко жалък и измъчен беше първия път, когато го бе видяла. Сега също, впрочем. Кой знае защо, й стана тъжно за него.
— Съжалявам — каза тя и сама се изненада от думите си.
Кайнен отново се разтресе от ррейски смях.
— Готвехме се да ви изтребим до крак, лейтенант. И все още можем да го направим. Така че няма за какво да съжалявате.
Сейгън не знаеше какво да отговори. Даде знак на наблюдаващия офицер, появи се тъмничар и застана на пост, докато отваряха вратата на килията.
— Благодаря ви за помощта — рече на излизане. — Ще помоля да ви осигурят лаборатория.
— И аз ви благодаря. Макар че не храня особени надежди.
— Сигурно сте прав.
— А, лейтенант… — спря я Кайнен. — Хрумна ми нещо. Вашият редник Дирак ще участва във военни операции, нали?
— Да.
— Дръжте го под око. Както при хората, така и при рреите, стресът от битката оставя трайни отпечатъци в мозъка. Това е първично преживяване. Ако Ботин е още там, възможно е войната да го пробуди. Или това, или някоя комбинация от въздействия.