- И какво те карат да правиш? - попита Кърт.
- Влизам в системата и преправям програми. Създавам тайни входове и „гюмета".
- Това е ловджийски термин - рече Кърт. - Какво значат в софтуерния свят?
Мъжът се замисли, сякаш търсеше начин да го обясни.
- Като черни дупки, където можем да скрием вирус. Дори най-напредналият антивирусен софтуер не може да ги открие. А след това, в удобен момент активираме кода.
- А какво прави кодът? - попита Кърт.
- Аз само създавам гюмето - рече Монтресор. - Други правят вируса.
- А какво прави вирусът обикновено?
- Превзема системата. Кара я да върши нещо, което не трябва.
Монтресор - съвършен прякор за човек, който крие нещо на места, където да не бъде открито.
- Какви системи си хаквал? Пентагона? ЦРУ?
Монтресор поклати глава.
- Най-вече банкови. Счетоводни програми. Протоколи за прехвърляне на средства.
Кърт трескаво започна да мисли. Банки. Банда от наследници на банкови обирджии и фалшификатори. Запита се дали има връзка, а после реши, че не е моментът да решава тази загадка. Трябваше само да ги спре, каквото и да правеха.
Обърна се към Джо.
- Съобщи на морските пехотинци. Отивам да намеря Сиена.
- Ще дойда с теб - рече Джо.
- Не! - отсече Кърт. - Остани е тях. Ще им трябваш да ги изведеш, когато тюлените прескочат стената.
50
На борда на главния хеликоптер с кодово име „Дракон 1” лейтенант Брукс оглеждаше хората си, докато ударният отряд приближаваше към целта. Някои разговаряха и се шегуваха, други преглеждаха оръжията и екипировката си почти ритуално, а трети се взираха напред с лица от камък. Различните характери посрещаха предстоящото сражение различно, но всички бяха готови да се бият.
Бяха изминали петстотин километра на юг и бяха приключили сложната нощна операция по презареждането без инциденти. Оттам нататък бяха завили на югоизток и сега следваха извивките на брега, построени във формация, със скорост сто и трийсет възела едва на двайсет метра над повърхността на Мозамбикския пролив.
- Влизаме в мадагаскарското въздушно пространство след седем минути - информира го пилотът.
- Някакви новини от „Батаан"?
- Засега нищо - отвърна пилотът. - Ако след като преминем границата нямаме потвърждение, ще отменим операцията.
Брукс разбираше. Той командваше мисията, но всички се подчиняваха на общото правило - няма информация, няма и операция.
- Намали леко скоростта - предложи той. - И ни прекарай няколко минути успоредно на въздушната граница.
- Сър?
- Ще си спестим малко гориво - каза Брукс, - и ще дадем време на онези морски биолози да изпратят вест.
- Наистина ли мислите, че ще се справят? - скептично попита пилотът.
- Не съм сигурен - отвърна Брукс, - но хич не ми се ще да сме поели към къщи, когато ни викнат за помощ.
Пилотът кимна, свърза се набързо с останалите и след това зави надясно и намали скоростта. Останалите хеликоптери го последваха и надпреварата към границата на мадагаскарското въздушно пространство се превърна в бавен полет край него. Нямаше почти никакъв опасност да бъдат засечени - Мадагаскар разполагаше с много примитивна система за засичане. Горивото и времето бяха основните съображения.
- Добре, лейтенант - рече пилотът, - в икономичен режим сме, но не можем да го поддържаме дълго.
Както се оказа, не им се и наложи. Петнайсет минути по-късно пристигна сигнал по сателитната връзка.
- „Дракон 1”, тук е Съдът. Приемаш ли?
“Съдът“ беше кодовото название на „Батаан”. Брукс натисна копчето за свръзка.
- Съд, ту е „Дракон 1”, говорете!
- Имате зелена светлина към целта. Статусът е зелена светлина. Приятелските единици са идентифицирани. Общо петнайсет, може би шестнайсет. Местоположението им ще бъде обозначено със зелена сигнална ракета и димен сигнал. В останалите сгради по настоящи данни има двайсет неприятелски единици. Забелязани са малокалибрени оръжия.
По вените на Брукс се разля адреналин. Той обърна глава към пилота и посочи с поглед брега. Пилотът разбра, отново се насочи към към брега и възвърна първоначалната скорост на хеликоптера.
- Разбрано, Съд! На две минути сме от континенталната разделителна линия, насочваме се към целта. Ще се свържем с вас на път за дома.
Когато отговорника по мисията от „Батаан“ приключи връзката, Брукс обмисли ситуацията. В свят, свикнал да наблюдава операциите им в реално време, тази бе изцяло инкогнито. Нямаше пряко предаване към Белия дом, нямаше генерали и политици пред екраните, сякаш гледаха филм или голям мач. Никой в правителството не бе сигурен кои системи са безопасни и кои не. Затова никой не рискуваше. Властимащите щяха да чакат, затаили дъх. Накрая щяха да получат кратко обаждане от командира на „Батаан“, за да разберат дали мисията се е провалила, или е успяла.