Тя примигна през сълзите.
- Ще ти се доверя - рече той.
- Зашо би ми се доверил?
- Кажи му инстинкт - и ѝ подаде ръка.
Тя се поколеба. Искаше да остане на пода, да легне там и да изчака пламъците да я погълнат. Повече от всичко бе убедена, че заслужава точно това.
- Един мъдър мъж ми каза „Такива сме, каквито изберем“ - каза Кърт. - Имаш избор. Може да си Калиста Бревар или да избереш да си човешко същество, Оливия Банистър, например.
Имената събудиха нещо у нея, но не точно това, което Кърт очакваше. Оливия беше уплашено дете, а Калиста нямаше страх. Калиста оцеляваше, Калиста беше инструмент, оръжие. А сега бе оръжие на отмъщението. Хвана ръката на Кърт и се изправи.
- Не - рече тя, - такава съм, каквато съм. Ще ти помогна да намериш Сиена. Но не заставай между мен и Себастиан. Ще го убия заради това, което той и семейството му са сторили. Ако се опиташ да ме спреш, ще убия и теб.
- Ти избираш - каза Кърт. - Така или иначе, трябва да действаме. Нямаме много време.
52
Калиста го поведе от коридор по коридор. Макар Кърт да ѝ бе засвидетелствал доверие, не възнамеряваше да ѝ дава оръжие. Трябваше му, за да се справи с мутрите, пазещи контролната зала. Или поне да ги обезвреди.
- Насам! - каза тя и зави по един коридор надясно. В този момент се разпищя аларма.
Кърт спря, чудейки се дали тя не е задействала нещо.
- Не бях аз - явно Калиста бе отгатнала мислите му.
Навън се чуха изстрели и отекнаха по коридора. Последва звук на прелитащи хеликоптери. Морските пехотинци бяха пристигнали, но не неочаквано. Пропишя ракета и нещо се взриви, а през прозорците в другия край на коридора проблесна ярка светлина.
- Трябва да побързаме - рече Кърт.
Двамата с Калиста затичаха.
Почти бяха стигнали до края на коридора, когато един от хората на Себастиан се появи срещу тях.
- Калиста! Нападат ни! В казармата никой не от говаря
Тогава зърна Кърт и отгатна, че той е част от нападението. Насочи автомат и стреля.
Кърт предугади хода му и избута Калиста встрани, после и двамата се хвърлиха на пода. Докато куршумите се удряха в стената зад него, той насочи пушката си и стреля. Смъртоносните железни куршуми оттласнаха мъжа на крачка назад. Той се приземи по гръб, но мускулите в ръката му спазматично караха автомата да продължава да стреля. Куршумите се удряха в стената, строшиха две огледала и продупчиха една броня.
- Дотук с изненадата - каза Кърт. Изправи се, помогна и на Калиста и се затича по коридора.
В този момент лейтенант Брукс и членовете на отряда му си мислеха същото. Бяха дошли откъм брега, летяха ниско над земята с изключени светлини и нащрек за всякакви знаци, че са ги забелязали или уловили с радар.
Всичко показваше, че операцията върви по план и ще успеят да проникнат незабележимо. Бяха подминали стената на огромното имение и забавиха, за да може отрядът да започне да се спуска. Но още щом спуснаха въжетата, започнаха да ги обстрелват - не хора, а автоматични установки.
От малки бараки за инструменти поне на три места в градината се вдигнаха 50-калиброви картечници, които следяха движението на хеликоптерите и стреляха по тях. Една от машините вече димеше и се отдалечаваше, а Брукс даде същата заповед и на останалите.
- Отстъпваме! - извика той.
Пилотът обърна машината и започна да се изтегля, но ужасният тропот на куршуми през фюзелажа подсказа на Брукс, че е твърде късно. Из кабината се разхвърчаха шрапнели и парченца метал. Стената се опръска с кръв - поне един бе улучен.
Хеликоптерът се килна и Брукс видя, че и пилотът е ранен. Въртяха се и падаха.
Помощник пилотът пое управлението и се опита да изправи хеликоптера, но не успя и машината сс стовари с трясък на земята. Претърколиха се на една страна и роторите заораха в пръстта и се пръснаха на хиляди парченца.
- Хайде! Хайде! Хайде! - извика Брукс и избута един от хората си през вратата, грабна ранения пилот и затърси безопасно място.
Летците и дванайсетимата тюлени вече бяха далеч, когато хеликоптерът избухна. Бяха ранени трима, включително пилотът, а разходката в парка сс превърна в отчаяно сражение.
Мъжете се прикриха край една скална стена и оформиха защитен периметър. Хеликоптерите се отдалечиха на безопасно разстояние. Изглеждаше сякаш ще успеят, когато от една барака се изстреля ракета.
Огнената опашка на ракетата лесно се виждаше във въздуха - понесе се на юг след хеликоптера и скоро на хоризонта избухна огнено кълбо.