- По дяволите! - изруга Брукс. - Устроили са ни капан!
От казармите вече излизаха хора и над главите на тюлените свистяха куршуми.
Брукс хвана радиото и извика:
- „Дракон 1” към отряд „Дракон“. Стойте далеч от зоната на стрелба! Повтарям, стойте далеч! Теренът е по-здраво защитен от очакваното. Ракети и едрокалибрени оръжия.
- „Дракон 3” извън обсег - получи се в отговор.
- „Дракон 4” също.
Значи „Дракон 2“ бе взривеният. Брукс нямаше как да разбере дали има оцелели.
Натисна бутона за свръзка.
- „Дракон 5“, каква е позицията ви?
„Дракон 5“ беше резервен, най-вече за да изнесат с него заложниците, но там имаше и двама медици.
- Още в точка алфа. Нужни ли сме ви?
- Не - отвърна Брукс. - Стойте там, докато се свържа с вас отново.
- Няма да ви оставам там, лейтенант.
- Ще го направите, ако ви заповядам! - отвърна Брукс. - Стойте далеч, докато не ви кажа друго.
Брукс остави радиото и огледа хората си. Трима от тях бяха ранени. Значи оставаха деветима, включително помощник пилотът, за да свършат тежката работа.
- Джоунс! - повика Брукс един от хората си. - Отведи отряда си на юг. Погрижи се никой да не ни заобиколи.
- Да, сър!
- Долтън, Гарсия, вие идвате с мен! Трябва да намерим картечниците и батареята и да ги обезвредим.
- Да, сър! - отвърнаха двамата.
Тримата хукнаха под прикритието на стрелбата на колегите си. Изтичаха петдесетина метра на север, а после се покачиха по стената към следващата тераса.
Докато навън се вихреше битка, Джо се опитваше да успокои заложниците. От безредната стрелба и експлозиите ставаше ясно, че навън май нещо се беше объркало.
- Всички на пода! - викна той на заложниците. - Обърнете масите и натрупайте матраците около тях.
Точно в този момент над главите им засвистяха куршуми. Джо се хвърли на пода при останалите. Наоколо му се носеха молитви на три различни езика. Детското скимтене нямаше нужда от превод.
- Мислех, че ще си вървим? - каза някой.
- И аз - измърмори Джо.
Джо пропълзя до вратата и я пооткрехиа с надеждата да успее да се ориентира в ситуацията. В основата на хълма се издигаха пламъци.
В далечината летяха хеликоптери и трещяха тежки картечници. В слушалките си чу Брукс да вика, че били свалени и да предупреждава останалите да стоят по-далеч. В другия край на терасата две групи мъже търчаха надолу по хълма и стреляха напосоки. Противниците на тюлените имаха сериозно числено превъзходство.
Джо знаеше, че би могъл да е от помощ на тюлените, но ако напуснеше бараката, заложниците шяха да останат напълно беззащитни.
Той проследи развоя на сражението още известно време. Основната битка се водеше в подножието на хълма, но и от главната сграда на имението започнаха да се чуват изстрели. Единствено в дясната част на имението всичко бе спокойно.
- Време е да вървим. Да не изпуснем автобуса - обърва се Джо към заложниците, махна им към вратата и посочи надясно, където бе тъмно и тихо.
- На около двайсет и пет метра в тази посока има стена. Стигнете до нея, покатерете се и вървете направо. Не спирайте, докато не сте на поне триста метра от имението. Тогава се скрийте някъде - в канавка, в храсти, зад няколко от онези странни дървета... каквото и да било
После даде на Монтресор един зелен димен сигнал.
- Ако видите хеликоптери над главата си, запалете това и го вдигнете. Така ще разберат, че сте заложници, а не врагове.
Докато Монтресор и останалите заложници се събираха край вратата, Джо отново хвърли поглед навън.
- Ами мама? - попита Танър Уестгейт.
- Кърт ще я доведе - успокои го Джо. - Можеш да си сигурен в това.
Джо имаше усещането, чс някой стисна сърцето му в менгеме, когато децата вдигнаха към него облените си в сълзи лица. Той им се усмихна окуражително и им каза да подадат ръце на двама от заложниците. После се измъкна навън, увери се, че пътят е чист и махна на заложниците да тръгват.
Той самият застана начело на малката групичка и ги води до половината път, но щом се увери, че вече са в безопасност, им посочи стената и каза:
- Вървете! Прескочете стената и не се обръщайте!
Щом заложниците се стопиха в мрака, Джо обърна очи към сражението. В подножието на хълма се водеше ожесточена битка. Лейтенант Брукс и хората му не бяха в благоприятно положение. Трийсет-четиресет от хората на Бревар бавно затягаха обръча около тях.
Джо тръгна натам.
- Не мога да повярвам - прошепна си той под носа. - През цялото време чаках с нетърпение момента, в който ще извикам кавалерията, а накрая се оказа, че аз съм кавалерията.