Здрависаха се.
- Благодаря за помощта - каза му Кърт. - Голяма риба сте хванали.
- Не толкова, колкото вашата - призна Макдоналд, - но сме доволни. Предадохме информацията от вашата приятелка на ФБР. За щастие успяха да хванат Форестър, преди да отлети някъде, където няма закон за екстрадиция.
Още една червена точка в тефтера на Калиста, помисли см Кърт.
- Каква е била ролята на този?
- Форестър е бил вътрешният човек на Бревар - обясни Макдоналд. - Всички финансови ходове са минавали през нето. Използвал е контактите си, за да посее компютърните вируси във Федералния резерв, да подрие главната система и счетоводните протоколи. Също така е създал система от компании паравани, тъй че да е невъзможно да проследим парите, когато се разпределят.
Кърт не бе изненадан.
- И ако това не стига, контролирал е и Уестгейт - добави Макдоналд, - с имплант в мозъка, за да не си спомни твърде много твърде скоро.
Това хвърляше нова светлина върху срещата в Смитсониън.
- Разбрах, че е змия, още когато го срещнах - каза Кърт.
- Първото впечатление не лъже.
Кърт кимна и погледна зад Форестър, където агентите на ФБР претърсваха самолета. През това време се показаха и първите зари на утрото, високите облаци постепенно станаха бледорозови. Явно беше сутрин.
Кърт отново насочи очи към Форестър, който пък се взираше ядно в него без следа от съжаление.
- Наслади се на изгрева - студено рече Кърт. - Няма да можеш да го гледаш там, където отиваш.
Нещо трепна по лицето на Форестър, но само толкова. На Кърт и това му стигаше.
Той се обърна към Трент Макдоналд, за да се сбогува и после продължи нататък.
Излезе от терминала и застана на тротоара, чудейки се колко дълго ще трябва да чака за автобусче до паркинга. Преди да успее да предположи каквото и да било, към него приближи познат черен джип. Неговият джип!
Спря точно пред носа му.
Вратата се отвори и се показаха хубавото лице, светлорусата коса и широката усмивка на Ана Ериксън.
- Захванала си се с автокражби, докато ме е нямало ли? - попита Кърт.
Тя се засмя.
- С всичкитс ти проблеми с паметта, реших, че може да ти е трудно да си намериш колата, когато се върнеш.
Кърт се престори на оскърбен, но наистина не можеше да си спомни да е карал до летището преди две седмици.
- Може и да си права - рече той и после добави: - Съжалявам, че се държах като кретен. Не бях съвсем на себе си.
- Знам - каза тя. - И аз прекалих. Искаш ли да опитаме отново?
- Ще се радвам.
Тя слезе, заобиколи джипа и протегна ръка.
- Здрасти. Аз съм Ана Ериксън. Психиатър съм. Забранено ми е да ходя по срещи с пациентите си.
Той се ръкува с нея.
- Кърт Остин. За щастие вече не ми трябва психиатър - отвори ѝ вратата на джипа и попита: - Имаш ли нещо против аз да карам?
Тя се намести на седалката, а Кърт седна зад волана.
- Накъде? - попита той.
- Някъде с гледка към реката - рече тя с престорен свян.
Той затвори вратата, включи на скорост и слезе от тротоара. Усмихваше се.
- Знам точното място. И най-хубавото е, че ще сме единствените посетители.