- Ъм...
Кърт хвърли поглед към часовника и взе ключовете.
- Хайде, можем да го хванем, ако побързаме.
Джо явно се колебаеше, защото се надигна от стола със скоростта на ленивец.
- Не съм сигурен, че е добра идея...
Лицето на Кърт се озари от нездрав блясък, беше го обладало маниакално вълнение. На него идеята му звучеше чудесно. Трябваше да се срещне с този тип и да го притисне. Положението ставаше още по-сладко от това, че ще е пред публика.
- Много си е добра идеята - рече той, докато вървеше към вратата. - Лекарката ми го препоръча, да знаеш.
Кърт излезе и загаси лампата. Не се обърна, за да види дали Джо го следва. Нямаше нужда. Чуваше забързаните стъпки иа приятеля си.
8
Стъпалата пред Смнтсоновия институт във Вашингтон са прекрасно място за публични изявления, особено ако трябва да се внуши доверие и авторитет на аудиторията. Сградата, известна като „Замъкът“, излъчаше едновременно романтика и сила. Стените ѝ от червен пясъчник напомняха на форт от Гражданската война или на внушително укрепление, озарено от „червения блясък на ракетите“1.
Смитсоновият институт беше прочут както с мисията си да образова, така и с това, че се бе превърнал в бастийон на модерните технологии. За човек като Брайън Уестгейт - интернет милиардер и наследник на трупано векове семейно богатство, нямаше по-добро място да покаже себе си и компанията си.
Под яркосиньото безоблачно небе се тълпяха хора, а опънатите нерви на Уестгейт започваха да му играят номера и маската на хладнокръвието му се пропукваше Той седеше в един кабинет близо до главния вход на института. Двама от асистентите му критично оглеждаха за последно външния му вид.
Не че имаха кой знае колко много за оправяне. Брайън Уестгейт беше на петдесет и една години, но в отлична форма. Лицето му беше свежо, с високи скули и трапчинка на брадичката. С чупливата си коса приличаше повече на водещ на новини, отколкото на компютърен магьосник.
Пясъчнорусата му коса винаги изглеждаше изрядно, но една от помощничките му, млада жена на име Кара, се увери, че е пригладена точно както трябва.
- Важно е да не изглеждате нито твърде млад, нито твърде стар - обясни тя.
Междувременнно другият асистент нагласи значката с американското знаме на ревера му и провери дали ръбовете на панталона му са достатъчно остри, за да срежат хляб.
Срещу Уестгейт седеше Дейвид Форестър, изпълнителен директор на компанията му.
- Все едно се кандидатирам за Сената – измърмори Уестгейт и махнас ръка на помощниците си да ги оставят насаме.
- А може би трябва да се кандидатираш – подсмихна се Форестър.
- Малко трудно ще продам „Фаланга” на някое чуждо правителство, ако оглавя собственото си.
- Прав си – кимна Форестър. - Вече имаме запитвания от пет европейски държави, както и от Бразилия, и от Япония. Всички искат електронните им данни да са защитени, а „Фаланга“ е най-добрата в това отношение.
- Може би ти трябва да излезеш и да направиш изявлението.
- Приличам ли ти на лице на компанията?
Форестър беше адвокат, двайсет години беше работил частна банка и оше няколко - в банките на Федералния резерв. Беше нисък и набит и приличаше на остарял тежкоатлет, чиято сила оше си личи под натрупващите се мазнини. Бузите му бяха отпуснати, темето му - олисяло, а на носа му бяха вечните очила без рамки. Зад тях очите му гледаха проницателно и нищо не можеше да им убегне. Тънките и почти безцветни устни придаваха на лицето му суров, почти заплашителен вид.
- Подаряваш един милион компютъра на училищата - отбеляза Форестър. - И току-що подписа договор с правителството да защитаваш американските бази електронни данни от чужди набези. Все хубави неща. Ето защо трябва да уведомиш благодарната нация и да обясниш на всички американци, чс електронните им данни са в безопасност.
- Имам чувството, че не е редно да го правя - въздъхна Уестгсйт.
- Заради корабокрушението ли?
Той кимна.
- Твьрде скоро е.
- Минаха месеци - разпери ръце Форесгър. - За двайсет и четиричасовия новинарски цикъл това е цяла вечност. А и оттогава акциите ни скочиха с петнайсет процента. Много хора на борсата ни съчувстват.
- Какво не е наред с теб? - избухна Уестгейт. - Говориш за жена ми и децата ми! За моята дъщеря и за моя син.
- Извинявай! - сви устни Форестър.
- Добре, няма проблем.
- Виж, нали тази идея е на Сиена? Нали тя те питаше за какво са ти всичките тези пари в банковите сметки, ако не направиш нещо добро с тях? Тя беше тази, която смяташе, че е крайно време да започнеш да го правиш и ето, ти изпълняваш желанието ѝ. Знаем, че дизайнът и архитектурата на „Фаланга“ сс дължат на гения на Сиена. Докато системата работи, в света ще има следа от нея, която никой няма да може да изтрие.